Анди Макдермът - Свещената крипта

— Не можаха да го отнесат — отвърна Нина, като тактично избягна да му съобщи, че в момента той лежи на дъното на залива на Сан Франциско, за да не го тревожи. — Еди ги спря.

— Страхотно. Мисля, че… си намери добър съпруг. Естествено имаше и по-добър избор, но…

— О, престани.

Той се усмихна, леко изкриви глава, за да погледне медальона, който висеше на шията й и го посочи с пръст.

— Това нещо… наистина ти носи късмет.

— Добре, защото точно сега имам голяма нужда от него.

— Радвам се, че успях… да закача поне част от него. — Погледът му се премести върху ръцете и. — Носиш ли ми… нещо?

Нина държеше торбичка с шоколадчета.

— Тъмен. Не съм забравила. Не ми се ще да напълнееш.

— Да, като че ли… няма за какво друго да се тревожа! — Той се усмихна отново, но после леко се намръщи.

— Добре ли си? — попита Нина. — Да извикам ли сестрата?

— Не, добре съм, просто… леко главоболие. Мисля, че си ударих тавата, като паднах. Не му обърнах внимание, заради… всичките бумтежи… — Намръщи се отново, по-силно. — Ох, боже. Ама си е силно главоболие. Да ти се намира тиленол?

Пиукането на ЕКГ-монитора се учести.

— Ще повикам сестрата — рече разтревожената Нина.

— Не, добре съм, просто… кхрр! — Лицето му се изкриви, тялото му потрепна. Алармата на монитора се включи, машината беше открила нещо опасно.

Нина скочи и се втурна към вратата.

— Хей! Трябва ми помощ, бързо!

В стаята се втурнаха лекар и сестра. Тя провери данните на мониторинговото оборудване, докато лекарят прегледа пациента.

— Не е дишането — докладва сестрата.

— Зениците са разширени, левият клепач е клюмнал — промърмори лекарят, осветявайки с фенерче очите на Роуън.

— По дяволите! Трябва веднага да го върнем в операционната — извикай доктор Кианка!

— Какво стана? — попита отчаяно Нина, докато сестрата тичаше към телефона. — Мислех, че всичко е наред!

— Наред беше. Ние лекувахме раната от огнестрелно оръжие — това е нещо друго, прилича ми на церебрален аневризъм.

— Какво? О, боже!

Сестрата затвори телефона.

— Доктор Кианка идва. — В стаята влетя друга сестра, за да й помогне да преместят пациента.

Нина ги наблюдаваше безпомощно как откарват сгърчения от болка Роуън.

— Моля ви, помогнете му!

— Ще направим каквото можем — отвърна лекарят и тръгна след сестрите по коридора. Но мрачното му изражение изпълни Нина с ужас.

Здраво обинтован, накуцващ леко с вдървения си крак, Еди вървеше по болничния коридор. Беше му станало неприятно, че Нина не се беше върнала в спешното; раните на Роуън бяха много по-сериозни от неговите, да, но нямаше да е зле жена му да прояви малко повече подкрепа.

Той влезе в малката чакалня и видя Нина, свита на един стол.

— Ето те къде си! — извика той. — Значи предпочиташ да седиш тук и да чакаш бившето си гадже, отколкото да гледаш как вадят трески от задника на съпруга ти…

Той млъкна изведнъж, когато тя го погледна със зачервените си, подпухнали очи. По бузите и се стичаха сълзи. За това можеше да има само една причина.

— Ох, мамка му — каза той, бързо седна до нея и я хвана за ръцете. — Добре ли си? А Роуън…

— Той… си отиде — отвърна тя със свито гърло. — Беше добре, лекарите се справиха с раната от куршум, но след това той, ох… — Гласът и започна да трепери. — Някакъв кръвоносен съд в мозъка му… се пръсна… — Тя избухна в ридания.

— Съжалявам — каза Еди, който знаеше много добре какво е да изгубиш приятел. Той я прегърна и я притисна към себе си.

Ню Йорк

Кодексът на Талънор лежеше на бюрото на Нина. Около него бяха пръснати множество фотографии и десетки разпечатки — справки на АСН и преводи на древния документ.

Но нищо не можеше да й помогне. Сутринта беше прегледала всичко по два пъти, но още преди да започне да ги чете за трети път, знаеше, че няма смисъл. Талънор беше описал всичките си пътувания твърде методично… което означаваше, че количеството информация беше огромно. Как би могла да открие онова, което и трябва в един дневник, обхващащ три континента?

Но колкото и да се опитваше да се съсредоточи върху задачата, колкото пъти да препрочиташе древния текст, тя не успяваше да се отърси от постоянното, разяждащо чувство за вина. Знаеше, че използва работата, за да откъсне мислите си от събитията в Сан Франциско, аналитичната част на мозъка и се опитваше да натика емоциите в кутия някъде в ъгъла. Но опитите бяха обречени на провал. Самият Кодекс беше символ на провала й и непрекъснато й напомняше за него. Роуън Шарп беше умрял заради това.