Анди Макдермът - Свещената крипта

— Да не би да изглеждам като бандит? — оплака се Еди.

— И по-добре си изглеждал — каза му Нина, преди да се обърне към Бойс. — Господин кмете, имаме нужда от водолази колкото се може по-бързо. Откраднатият артефакт се намира във водата.

— Чухте ли я? — попита Бойс, кимайки с глава.

— Да, сър! — Полицаят вдигна радиостанцията към устата си, но първо го погледна въпросително. — Ъъъ, господин кмете?

— Какво?

— Пушката, сър?

— О. Да. — Бойс побърза да му подаде празното оръжие. Полицаят го взе и излая някакви заповеди по радиостанцията си. Близо до тях Фернандес изпъшка сподавено, когато други двама полицаи го изправиха на крака и оковаха ръцете му зад гърба; убийците на полицаи не ги галеха с перце, независимо в кой град се намираха.

В далечината се разнесе вой на сирена — този път по-различен, на линейка.

— Хайде, да те заведем в болницата — каза Нина на Еди и стана. — А после ще проверя как е Роуън.

— Типично за теб — изсумтя Еди, изправяйки се с усилие. — Повече се тревожиш са бившето си гадже.

— Хей, нали първо се погрижих за теб…

Той успя едва-едва да се усмихне, но после лицето му стана сериозно.

— Как е той? Не видях какво стана, след като го простреляха.

— Оказа се, че един от гостите е лекар. Той предположи, че може да е пробит белият му дроб, но като че ли смяташе, че ще се оправи.

— Добре. — Линейката се появи в далечината. Еди я наблюдаваше как се приближава, предпазливо опипвайки разпраните си панталони. — Дано имат някакви пинсети, защото задникът ми е набит с трески!

Нина се ухили и леко го потупа отзад, на което той реагира с раздразнено сумтене, след което му помогна да се придвижи до линейката.

За щастие раните на Еди се оказаха сравнително леки — доста порязвания, охлузвания и подутини, които изглеждаха много по-страшни, отколкото бяха в действителност. Щом се убеди, че всичко с него ще бъде наред, Нина го остави да го закърпят в спешното отделение, а самата тя тръгна да търси Роуън Шарп.

Той беше откаран в операционната зала, където щяха да се погрижат за раната му. Тя беше ужасно разтревожена, но се поуспокои, когато сестрата я увери, че Роуън е стабилизиран и е бил в съзнание, когато са го изкарали от спешното.

По пътя към чакалнята Нина мина покрай главния вход на болницата, където имаше малък магазин. Спомняйки си обещанието, което беше дала на Роуън, тя се усмихна и влезе в магазина, преди да продължи нататък.

В чакалнята видя едно познато лице: лекарят, който беше оказал първа помощ в изложбената зала.

— Какво става с Роуън? — попита Нина, след като се поздравиха. — От колко време е в операционната?

— Около трийсет минути — отвърна лекарят. — За щастие куршумът е влязъл и излязъл чисто. Извадил е голям късмет. Едва е одраскал дроба му. Ако беше минал само инч встрани…

Нина потръпна, отхвърляйки тази мисъл от ума си.

— Но ще се оправи ли?

— Бих казал, че шансовете му са добри. Обаче има минимална вероятност от мускулно увреждане, така че известно време ще чувства болка.

— Знам какво е — каза Нина и несъзнателно докосна дясното си бедро, което също беше улучено от куршум. Лекарят продължи да говори за големия късмет на Роуън, но тя вече го слушаше с половин ухо. Важното беше, че ще се оправи.

Двайсет минути по-късно вратите на операционната се отвориха и оттам се появи носилка на колела, върху която лежеше Роуън. В първия момент Нина помисли, че е в безсъзнание, но когато мина покрай нея, очите му се отвориха и срещнаха нейните. Едното отново се затвори… в намигване.

— Слава богу — прошепна тя.

Десетина минути по-късно една сестра я потърси.

— Доктор Уайлд? Доктор Шарп пита за вас.

Нина скочи от фотьойла и последва жената в стаята за реанимация. Роуън лежеше в леглото, към него бяха прикачени всякакви кабелчета и тръбички. Мониторът до леглото мълчаливо отчиташе бавния ритъм на сърцето му.

— Роуън? Как се чувстваш? — Тя се почувства неудобно, че задава толкова глупав въпрос, но можеше да мисли само за това.

— Здрасти, Нина. — Заради кислородната маска на лицето му гласът му едва се чуваше. — Значи така се чувства човек, когато е прострелян. Защо не ми каза, че толкова много боли?

— Мога ли да го докосвам? — попита Нина сестрата, която и кимна утвърдително. — Глупак — каза тя и го хвана за ръката. — Господи, толкова се притеснявах за теб.

— Аз също! — Той се опита да се засмее, но се закашля. Сестрата ги изгледа укорително и погледна монитора, преди да излезе от стаята. — Какво стана с Кодекса?