Скот Прат - Един невинен клиент

Бях разговарял с Бърнис Буш, майката на Мейнард, когато се подготвях за процеса му през май. Тя останала сама да гледа Мейнард, след като баща му влязъл в затвора, защото застрелял съседа по време на спор за границите на имотите. Странното в цялата история беше, че бащата на Мейнард бил наемател, а не собственик на парцела.

Бърнис, слаба болнава жена на петдесет и пет, живееше в барака с четири стаи на тридесетина километра от магистрала №67 в Картър Каунти, недалеч от границата на окръг Джонсън. Жилището й беше очукано като нея самата. Миришеше на кучешки говна и застоял цигарен дим. В жилището и малкия преден двор се валяха найлонови торбички, пълни с празни кутийки от бира „Кийстоун“.

Бърнис живееше за сметка на социални помощи, купони за храна и рецепти за лекарства, предоставяни й от „Тенкеър“, благородното, но зле насочено усилие на щата да осигурява здравни грижи на сиромасите. Разказа ми, че на четиринадесет Мейнард станал наркоман. Непрекъснато крадял таблетките й за успокояване на нервите и започнал да експериментира с продаван на улицата наркотик, наричан „лед“. Престанал да ходи на училище и започнал да се движи с група „малки бандитчета“, както ги нарече тя. Докато седях, вторачил поглед в нея, не можех да си представя, че има по-лоша група от тази, към която принадлежи тя.

Каза ми, че имала едно старо куче, Кикот, кръстила го така заради странния му лай. Когато спомена за него, изведнъж се подмлади с десет години и грубият й глас стана нежен. Една вечер четиринадесетгодишният Мейнард се прибрал късно и надрусан и седнал на дивана. Тя влязла в стаята, за да се опита да поговори с него, но той бил възбуден и говорел несвързано. Затова тя тръгнала да се връща в стаята си. В този момент Кикот скочил на дивана и близнал Мейнард по лицето. Той го хванал за кожата на врата, изнесъл го в градината, извадил пистолет изпод колана си и го прострелял в главата.

На следващата сутрин, когато Мейнард се събудил, тя му казала да избира между две възможности: или да се махне, или да влезе в затвора. Той бил имал неприятности и преди и в момента бил с условна присъда. И двамата знаели, че ако тя звънне в полицията, веднага ще го откарат в някой затвор за малолетни. Мейнард избрал да се махне. Тя била доволна, че си тръгнал, защото се притеснявала, че ако го затворят, може да изгуби някои от социалните си помощи. Събрал някои неща в една стара мешка и към три следобед същия ден се качил в кола с неколцина свои приятели. Оттогава не го била виждала. Каза, че го мрази, защото й убил кучето.

Шест часа след ареста на Мейнард и връщането му в затвора съдия Глас се обади в кабинета ми.

— Искам да вървим напред и да насроча нова дата за първия процес — започна той, — а ти можеш да го защитаваш и по новите обвинения. Обвинен е в бягство, четири предумишлени убийства, заговор за извършване на предумишлени убийства. Нали няма да имаш нищо против?

Дали съм нямал нещо против? Това беше най-тъпият въпрос, който бях чувал. Процесът на Ейнджъл ме притискаше, непрекъснато се озъртах за Тестър-младши, майка ми умираше, сестра ми беше в затвора и се чувствах донякъде виновен за смъртта на Дейвид и Дарън. И като капак знаех, че ако защитавам Мейнард, след като е убил двама обичани заместник-шерифи, ще си създам нови неприятели в Джонсън Каунти и вероятно ще се наложи да продължа да практикувам право поне още две години. Имам ли нещо против?

— Съдия, казах ви, че не искам повече дела. Напускам тази работа.

— Виж, всички си имаме проблеми — отговори той. — В момента моят най-голям проблем е да се оправим с това лайно. Вече си назначен за първите две убийства, още няколко няма да ти навредят. Сключи сделка за всички наведнъж и приключи с тази работа.

— Господин съдия, вие не ме слушате.

— Процесуалното право казва, че мога да те назнача да защитаваш, когото си поискам. Ако откажеш, мога да те осъдя за неуважение. Сега или се дръж като професионалист, или ще те обвиня в неуважение и ще те пратя в затвора.

— Къде са го затворили? — попитах. Държеше ме за топките и го знаеше.

— Доколкото знам, са го откарали в отделението за максимална сигурност в Нортист. Трябва да бъде обвинен колкото може по-бързо, освен ако не успееш да го накараш да подпише, че се отказва от това си право. Мислиш ли, че ще успееш?

— Нямам представа. Трябва да го попитам.

— До петък да говориш с него.

— Ще ида след погребенията — обещах аз.

Младият як надзирател се върна придружен от още двама също толкова здрави и млади колеги плюс Мейнард, който крачеше между тях и се усмихваше самодоволно. По лицето и ръцете му имаше синини — предположих, че са дело на полицията. Надзирателите го сложиха да седне на стола срещу мен. Нямаше куки в пода, където да могат да закачат веригата, затова я прекараха няколко пъти през краката му и я заключиха за краката на стола. По такъв начин, ако решеше да се нахвърли върху мен, щеше да се наложи да повлече и стола.