Скот Прат - Един невинен клиент

— Ставай и си тръгвай.

Жената започна да събира дрехите си, които бяха разхвърляни из стаята и очертаваха пътя от вратата до леглото. Беше гола и на Ландърс му се дощя да се беше загърнала с чаршафа. Отзад бедрата й бяха покрити с целулит, а задникът й беше увиснал и потрепваше като желе. Когато тя се изправи и го погледна, той стигна до извода, че е доста над четиридесет. Ландърс си падаше по млади жени. Много по-млади. Божичко, колко ли беше изпил? Дръпна чаршафа над главата си и се отпусна назад.

— Можеш да се облечеш долу — каза й. Усещаше, че започва да му прилошава.

Чу я да крачи към вратата на спалнята и дръпна чаршафа надолу, за да я види за последно и да си я припомня, когато седне да се налива. Тя отвори вратата и се обърна към него.

— Хич те няма в леглото — каза и си излезе.

„Хич ме няма в леглото — дръжки“. Трябваше да се изкъпе. Вдигна чаршафа — и ето ти я. Изкуствената мигла лежеше само на сантиметри от дясното му бедро. Приличаше на гадна стоножка; Ландърс почувства как стомахът му се надига. Успя да стигне до банята точно навреме.

Когато настанихме мама в старческия дом, пренесохме там и малко мебели: шкаф, две масички, лампа и кресло. Смятахме, че така ще й е по-лесно да се приспособи и че ще се чувства по-удобно. Прекарах един цял следобед да закачвам и подреждам снимки. Една на татко в гимназиалния футболен екип висеше вдясно от телевизора. Беше ме помолила да я закача там, така че да може да я гледа от леглото. А сега дори не знаеше кой е той.

Пристигнах в седем сутринта. Намерих я легнала по гръб и вторачена в нищото. От седмици не беше продумвала, напикаваше се и се лигавеше. Слюнката се беше стичала от ъгълчето на устата и бе измокрила калъфката на възглавницата. Извадих чиста от стенния шкаф и отидох да потърся санитарка. Изчаках в коридора, докато тя сменяше памперса на мама. Сърце не ми даваше да го направя сам.

Когато санитарката свърши, се върнах в стаята и седнах. От деня, когато и разказах за Реймънд, ми стана навик да й говоря, макар че тя не разбираше нищо от това, което й казвах. Бях превърнал посещенията си в мини терапевтични сеанси без психиатър. Най-често говорех за случаите си и постоянното състояние на конфликт със себе си, в което се намирах.

— Какъв е тоя мой късмет, мамо? — започнах сега. — Точно ми се падна случай, в който клиентката ми е невинна, а излезе, че синът на жертвата е психопат. Всички вкъщи са уплашени до смърт. Всяка вечер проверяваме по два пъти дали са затворени всички прозорци, а вратите заключени. Из цялата къща съм разположил оръжия. Всички прекарваме половината време да гледаме в огледалата и през рамо. Направо лудост. Обаче знаеш ли какво? Цялата система е шантава. Вече над десет години всеки ден влизам в този странен свят на лъжи и измами. Никъде в нея няма чест. Всичко това е просто извратена игра и хората, които печелят най-често, са тези, които ги бива най-много в лъжите. Те го наричат система за наказателно преследване. Каква измама. Подсъдимите лъжат и мамят, полицаите лъжат и мамят, прокурорът лъже и мами, защитниците правят същото, а съдиите — Боже мили, направо не ми се говори. Американската правна система би си направила голяма услуга, ако по някакъв начин може да се отърве от половината изборни съдии и да започне отначало.

Мобилният ми телефон звънна. Обаждаше се Каролайн.

— Току-що се обади Дийкън Бейкър. Вчера са открили Джули Хейс мъртва в жилището й. Иска да отидеш при него. Щял да ти предложи сделка.

Наведох се и целунах мама по челото. Нещо, което никога не правех, когато беше в съзнание.

— Обичам те, мамо. Трябва да тръгвам, но се радвам, че можахме малко да си поговорим. Следващия път ще ти разкажа за Мейнард Буш.

Дийкън Бейкър и Франки Мартин ме чакаха в съвещателната зала. В двата ъгъла върху малки масички имаше сложени вази с изкуствени цветя, а стените бяха покрити с лавици, в които бяха наблъскани остарели правни трудове и полицейски списания. Таванът беше нисък и в ъглите се бе образувала плесен.

— Господин Дилард — каза Бейкър, когато влязох, и стана. — Предполагам, че познавате помощника ми Франки Мартин?

— Да. — Здрависах се с двамата и се настаних на дългата маса с гръб към стената. Бейкър и Мартин седнаха срещу мен. Бейкър приличаше на едно от приказните джуджета от „Чарли и шоколадената фабрика“ на Роалд Дал. Беше къс, дундест, плешив и винаги се кипреше с тиранти. Също така пушеше дебела пура, макар пушенето в сградата да беше забранено. Стана ми гадно от миризмата и дима.