Джон Хокс - Тъмната река

Гейбриъл се изправи и пристъпи тромаво към вълците.

— Какво ще кажете за храната? — попита високо. — Сега, след като комисарят е мъртъв, всичката храна е за вас. Складът е от другата страна на двора.

Вълците се спогледаха. Мая си помисли, че може да атакуват, но мъжът, крито стоеше най-близо до изхода, се изниза от салона. Останалите свалиха оръжията си и се втурнаха след него.

Гейбриъл погали Мая по ръката и се усмихна така, сякаш отново се бяха озовали на тавана в Чайнатаун.

— Наистина ли си тук, Мая? Или просто отново сънувам…

— Не е сън. Тук съм. Намерих те.

Мая прибра меча в ножницата и го прегърна. Усети колко е отслабнал. Беше кожа и кости.

— Не можем да останем тук — каза Гейбриъл. — Щом си поделят храната, ще дойдат да ни търсят.

— Значи са като човеците в нашия свят? Могат да огладняват и ожадняват?

— Могат и да умират.

Мая кимна.

— Видях екзекуцията пред сградата.

— Тези хора не помнят миналото си — продължи Гейбриъл. — Нямат спомен за любов и надежда, за никакво преживяно щастие.

Прегърна я през раменете и Мая го поведе навън. В коридора се препънаха в двамата, които беше убила.

— Как се озова тук? Ти не си странник.

— Използвах точка на достъп.

— Какво означава това?

Мая набързо му разказа за слънчевия часовник на император Август и за пътуването до Етиопия със Симон Лумброзо. Реши да не споменава, че Табулата за малко не е убила приятелите му свободни бегачи. Щеше да има време и за това. Но сега трябваше да бягат.

Гейбриъл отвори вратата на една стая, пълна със зелени шкафове. Миризмата на спарено напомни на Мая за стари книги, гниещи в мазе. Единствената светлина идваше от два газови пламъка, които горяха от изтръгнатите от стените тръби.

— Тук не сме в безопасност — рече Мая. — Трябва да се махнем.

— Няма къде да се скрием на този остров. Трябва да намерим изхода към нашия свят.

— Но той може да е навсякъде!

— Комисарят на патрулите каза, че легендите за странници винаги били свързвани с това помещение. Изходът е тук, усещам го.

Забута една метална маса и подпря вратата с нея. Явно беше събрал сили, защото започна да трупа върху масата кашони и столове. От седмици Мая си беше мечтала за този момент — двамата с Гейбриъл да са заедно в този странен свят. Но какво щеше да стане сега? Когато Симон Лумброзо й беше казал за точката за достъп, беше подчертал изрично, че трябва да се върне от там, откъдето е дошла. А единственият й път назад бе някъде в тъмната река. Щеше ли да може да си тръгне с Гейбриъл, или щеше да остане завинаги тук?

Гейбриъл приключи с барикадирането, огледа се и се втренчи в една полица.

— Виждаш ли тази черна черта? Може да е това.

Усмихна й се като ученик, който току-що е решил трудна задача.

— Пътят ни към дома…

— Какво искаш да кажеш, Гейбриъл?

— Ето го. Това е изходът. — Очерта го с показалец. — Виждаш ли го?

Мая се втренчи напред, но не видя нищо, освен напукана мазилка. И в този миг разбра — без думи, — че ще го изгуби. Бързо отстъпи назад в тъмното, за да не може Гейбриъл да види лицето й.

— Да — излъга го, — виждам го.

Вълците вече думкаха по вратата и барикадата поддаваше.

Странникът сграбчи ръката й и я стисна здраво.

— Не се страхувай, Мая. Ще прекосим заедно.

— Може нещо да се обърка. Може да се изгубим.

— Винаги ще сме заедно — рече Гейбриъл. — Обещавам. Каквото и да се случи, ще сме заедно.

Направи крачка напред и тя видя как тялото му минава през мазилката, сякаш стената беше водопад със скрита зад него пещера. Дърпаше я след себе си. Но ръката й се удари в твърдата стена и пръстите на Гейбриъл се изплъзнаха от нейните…

С един последен напън вълците изкъртиха вратата. Барикадата на Гейбриъл се килна и всичко се изсипа на пода. Мая бързо се обърна и се вмъкна между две редици шкафове. Чуваше задъхано дишане и шепот. Беше дошло времето за Пътя на воина.

Изчака пет тупкания на сърцето и излезе. На пет метра от нея стоеше мъж с метален прът с нож, завързан на върха. Втори мъж с копие изникна вляво…

Мая скочи напред.

Излезе от училището, забравила вече за труповете в салона. На стотина метра огромен газов пламък трептеше като пламък на свещ до някакъв избит прозорец. Тя бавно се завъртя, за да огледа новия си свят. Вече нямаше значение дали върви наляво, или надясно. Вълците бяха навсякъде. Можеше и да успее да си намери скривалище, но скривалището щеше да е само началото на една безкрайна битка.