Джон Хокс - Тъмната река

Първо щеше да се обади на полицията и след това щеше да си измие ръцете. Жадуваше за гореща вода, хубав сапун и чиста хавлия. Отиде до прозореца и погледна през дърветата към устието на Сейнт Лорънс. Водата приличаше на тъмно сребро.

Мая премина през мрак, толкова абсолютен, че тялото й сякаш изчезна.

Времето си течеше, но тя нямаше ориентир, нямаше как да прецени дали са минали няколко минути, или няколко години. Съществуваше само като проблясък на съзнание, поредица мисли, обединени от желанието да открие Гейбриъл.

Отвори уста и тя се напълни с вода. Нямаше представа къде се намира, но водата я заобикаляше отвсякъде и нямаше как да излезе на повърхността. Отчаяно размаха ръце и зарита, после овладя паниката си. Тялото й крещеше за кислород, но тя се отпусна и остави мехурчетата въздух в дробовете й да я издигнат нагоре. Когато се увери, че е на прав път, се оттласна силно с крака и излезе на повърхността.

Вдиша дълбоко, обърна се по гръб и погледна сивкаво-жълтеникавото небе. Водата около нея беше черна, с насъбрала се на места бяла пяна. Миришеше на киселина; кожата и очите й пареха. Беше в река и течението я влачеше. В далечината имаше сгради и оранжеви точки, които приличаха на пламъци.

Затвори очи и заплува натам. Презрамката на ножницата се беше увила около врата й и тя усещаше как мечът я подръпва. Спря, за да я оправи, и си даде сметка, че брегът вече е по-далеч. Течението беше прекалено силно.

Погледна надолу по течението и видя в далечината очертанията на разрушен мост. Вместо да се бори с реката, се извъртя и заплува натам. Плува дълго, но най-после стигна едната груба сива подпора. Течението не беше толкова силно тук и тя успя да излезе на брега.

„Не мога да остана тук — помисли си. — Прекалено е голо“. Покатери се по брега и стигна до гората. Окапалите листа шумоляха под краката й. Някои от дърветата бяха паднали, други се опираха едно в друго като мълчаливи оцелели воини.

На стотина метра от реката приклекна и се опита да се нагоди към новата обстановка. Тъмната гора не беше нито фантазия, нито сън. Можеше да се пресегне и да докосне сухите стръкчета трева. Подушваше мирис на изгоряло и чуваше тътен в далечината. Тялото й усещаше опасност, но — не, беше повече от това. Това беше свят, управляван от гнева и желанието за унищожение.

Изправи се и предпазливо тръгна през дърветата. Излезе на някаква чакълеста пътека и по нея стигна до бяла мраморна пейка и фонтан, пълен с нападали листа, й пейката, и фонтанът изглеждаха толкова не на място в мъртвата гора, че тя се зачуди дали не са поставени за подигравка с човека, който ги открие. Фонтанът предполагаше наличието на изтънчен европейски парк с възрастни господа, които четат вестник, и гувернантки, които бутат колички.

Една алея водеше до сграда от червени тухли с избити прозорци и врати. Мая намести меча по-удобно.

Влезе, мина през празните стаи и надникна през един прозорец. Видя четирима мъже да тичат през изоставения парк. Бяха с най-различни пъстри дрехи и всичките до един бяха въоръжени със самоделни оръжия — ножове, сопи и копия.

Когато стигнаха до другия край на парка, се появи друга група. Мая очакваше да се сбият, но двете групи се поздравиха и хукнаха в една и съща посока — далече от реката. Мая реши да ги последва и бързо, изтича навън. Тичаше през руините на града и от време на време спираше, за да надникне през някой счупен прозорец. Мракът скриваше движенията й — тя избягваше газовите пламъци, които излизаха от счупените тръби. Повечето бяха малки и само съскаха, но големите приличаха на извиващи се огнени колони. Смърдеше на изгоряла гума.

Видя около един пламък напред да се събира тълпа. Вмъкна се в някаква сграда — мазна вода се стичаше като река по бетонните коридори. Качи се до третия етаж и надникна през една дупка в стената.

Поне двеста въоръжени мъже се бяха събрали в двора на П-образна сграда. На фасадата бяха изсечени имена: ПЛАТОН, АРИСТОТЕЛ, ГАЛИЛЕЙ, ДАНТЕ, ШЕКСПИР. Зачуди се дали сградата някога не е била училище, макар да беше трудно за вярване, че някога тук е имало деца.

Един бял мъж с коса на масури и един черен, със скъсана лабораторна престилка, стояха върху столове под бесилка. Ръцете им бяха вързани зад гърба. Тълпата се блъсваше около тях, подиграваше им се и ги бодеше с ножове. Изведнъж някой изкрещя заповедно и от училището с маршова стъпка излезе друга група. Предвождаше я мъж със син костюм. Зад него един охранител буташе млад мъж, вързан на старомодна инвалидна количка. Гейбриъл. Беше открила странника си!