Джон Хокс - Тъмната река

Вече бяха в планините на Северна Етиопия. Заваля. Пътят минаваше през пуст пейзаж, нямаше никаква зеленина, освен няколко тераси с някакви насаждения и тук-там евкалипти. Къщите, училищата и полицейските участъци бяха от блокове жълт пясъчник. Камъни бяха струпани върху ламаринените покриви и каменни стени опасваха Хълмовете в безуспешни усилия да се спре ерозията.

Мая държеше меча на коленете си и гледаше през прозореца. В този район единствените интересни неща бяха хората, В едно село всички мъже бяха обути със сини гумени ботуши. В друго едно тригодишно момиченце стоеше до една канавка, стиснало яйце между палеца и показалеца си. Беше петък и фермерите отиваха на пазар. Чадърите подскачаха нагоре–надолу като армия разноцветни гъби, маршируващи по хълма.

Стигнаха до древния град Аксум по залез. Дъждът беше спрял и във въздуха се носеше лека омара. Петрос изглеждаше напрегнат и разтревожен. Непрекъснато поглеждаше Мая и Лумброзо.

— Пригответе се. Свещениците вече знаят, че идваме.

— Как ще действаме? — попита Лумброзо.

— Първо ще говоря аз. Мая трябва да си носи меча, за да покаже, че е текелакай , но може да я убият, ако го извади от ножницата. Тези свещеници биха умрели, за да защитят Ковчега. Не можеш да влезеш насила в светилището.

Храмовият комплекс се намираше в центъра на града и лъскавата модерна архитектура се смесваше със сивия камък на стените на църквата „Света Мария от Сион“. Петрос вкара ландроувъра в централния двор и слязоха. Застанаха по средата и зачакаха. Над главите им минаваха буреносни облаци.

— Там… — прошепна Петрос. — Ковчегът е там. — Мая погледна вляво и видя бетонна постройка с формата на куб, с коптски кръст на покрива. Прозорците бяха с метални капаци и железни решетки, а вратата беше покрита с червено найлоново платнище.

Изведнъж от всички сгради заизлизаха етиопски свещеници. Носеха разноцветни пелерини върху белите си роби и най-различни покривала за глава. Повечето бяха възрастни и много слаби. Но имаше и трима по-млади, с пушки в ръце, които заградиха ландроувъра в триъгълник.

А после се отвори една странична врата и излезе старец със снежнобяла роба и малка шапчица. Стискаше здраво дула с извита дръжка и пристъпваше стъпка по стъпка. Сандалите му тихо шляпаха по плочите.

— Това е тебаки — каза Петрос. — Пазителят на Ковчега. Само той има право да влиза в светилището.

Пазителят се приближи на двайсетина крачки от ландроувъра, спря и махна с ръка. Петрос тръгна към него, поклони се три пъти и се впусна в пламенна реч на амхарски. От време на време махаше към Мая, сякаш изброяваше дълъг списък с нейни добродетели. Словото му трая десетина минути. Когато свърши, лицето му беше плувнало в пот. Старецът закима, сякаш мислеше по въпроса, след това най-после каза нещо.

Петрос бързо се върна при Мая и прошепна:

— Добре върви. Има надежда. Един стар монах от езерото Тана казал, че в Етиопия щял да дойде могъщ текелакай .

— Жена или мъж? — попита Мая.

— Мъж вероятно. Но явно има някакво недоразумение. Пазителят ще обмисли молбата ти. Иска обаче да му кажеш нещо.

— Какво?

— Ами обясни му например защо трябва да те допусне в светилището.

„Какво да кажа? — зачуди се Мая. — Сигурно ще наруша традициите им и ще ме застрелят“. Направи няколко крачки напред — държеше ръцете си далеч от меча — и докато се покланяше на пазителя, си спомни израза, който Петрос беше използвал на летището.

— Егзиабхер кале — рече тя. „Ако е рекъл Господ“. После отново се поклони и се върна при ландроувъра.

Петрос отпусна рамене, сякаш бяха избегнали голямо нещастие. Симон Лумброзо стоеше зад Мая, но тя го чу как се засмя. А после й каза тихо:

— Браво!

Пазителят стоя мълчаливо известно време, замислен над думите й, каза нещо на Петрос и после, стиснал здраво бастуна, се обърна и си тръгна, последван от останалите свещеници. Останаха само тримата младежи с пушките.

— Какво стана? — попита Мая.

— Няма да ни убият.

— Е, това си е постижение — каза Лумброзо.

— Тук е Етиопия, така че следва дълъг разговор — каза Петрос. — Пазителят ще вземе решението, но първо ще изслуша мнението на всички по въпроса.

— Какво ще правим сега, Петрос?

— Ще идем да хапнем и ще си починем. После ще дойдем пак и ще видим дали ще ти позволят да влезеш.

Мая не искаше да се храни по хотелите, където можеха да се срещнат с туристи, така че Петрос ги закара до един ресторант извън града. След вечеря заведението започна да се пълни. Двама музиканти излязоха на малката сцена. Единият носеше барабан, а приятелят му държеше еднострунен инструмент, наречен масинко , на който се свиреше с извит лък като на цигулка. Изпълниха няколко песни, но никой не им обърна внимание. А после едно малко момче доведе една сляпа жена.