Джон Хокс - Тъмната река

Развъртя лъча на фенерчето из стаята и забеляза още един мъртвец до стената в дъното и четвърти труп близо до асансьора. Видя и една присвита фигура — Блажената майка. Затича към нея. Тя беше простреляна в гърдите, пуловерът й беше целият в кръв. Все още стискаше меча, сякаш той можеше да спаси живота й.

— Тоя извади късмет — каза тихо. — Случаен изстрел. — Гласът й беше изгубил обичайната си суровост и звучеше така, сякаш се опитва да си поеме дъх. — Изглежда е вярно, че смъртта идва случайно.

— Няма да умреш — отвърна Холис. — Ще те измъкна.

Главата й се врътна към него.

— Само без глупости. Вземи го. — Блажената майка му тикна меча в ръцете. — Погрижете се да си изберете подходящо име, господин Уилсън. Майка ми избра моето. Винаги съм го мразела.

Холис сложи меча на земята и се наведе да я вдигне. С остатъка от силите си Блажената майка го отблъсна.

— Бях красиво дете. Всички така казваха… — От устата й потече кръв. — Красиво малко момиченце…

Когато беше на осемнайсет, я пратиха до Нигерия, за да вземе съдържанието на един банков сейф в центъра на Лагос. Един мъртъв британски арлекин, Зеления, беше оставил там пакет с диаманти, а на Тръна му трябваха пари.

На летището беше спрял токът и нито една от лентите за багаж не работеше. Заваля, докато чакаше багажа си. Мръсна вода се изливаше през дупките на тавана. След като даде подкуп на всеки, който носеше униформа, Мая се озова в централното фоайе на летището и беше заобиколена от тълпа нигерийци. Шофьори на таксита се биеха за куфарите й, крещяха и размахваха юмруци. Докато си пробиваше път към изхода, усети как някой дърпа чантата й. Един осемгодишен крадец се опитваше да среже кожената презрамка и се наложи да му измъкне ножа от ръката.

Беше съвсем различно, когато слезе на международното летище „Боле“ в Етиопия. С Лумброзо пристигнаха час преди зазоряване. Терминалът беше чист и тих, служителите не спираха да повтарят тенас тьольон — което на амхарски означаваше „Господ здраве да ти дава!“

— Етиопия е консервативна страна — каза Симон Лумброзо. — Не повишавай глас и винаги бъди любезна. Етиопците обикновено се обръщат един към друг на малки имена. За мъжете е уважително да добавиш „ато“, което означава „господин“. Понеже не си омъжена, теб ще те наричат „уейзерит“ Мая.

— Какво е отношението към жените?

— Жените гласуват, заемат ръководни постове и учат в университета в Адис. Ти си „фаранджи“ — чужденка, — така че спадаш към специална категория. — Лумброзо погледна пътните дрехи на Мая и кимна одобрително: тя носеше свободни ленени панталони и бяла риза с дълги ръкави. — Облечена си скромно и това е важно. Смята се за неприлично жените да показват голи рамене или колене.

Минаха през митницата и излязоха в чакалнята, където ги посрещна Петрос Семо, дребен фин човек с тъмни очи. С Лумброзо си стискаха ръцете почти цяла минута, говореха си на иврит.

— Добре дошла в моята родина — каза Петрос на Мая. — Наел съм ландроувър за пътуването ни до Аксум.

— Разговаря ли с църковните власти? — попита Лумброзо.

— Разбира се, ато Симон. Всички свещеници ме познават доста добре.

— Означава ли това, че ще мога да видя Ковчега? — попита Мая.

— Не мога да обещая. В Етиопия казваме егзиабхер кале — ако е рекъл Господ.

Излязоха от терминала и се качиха в белия ландроувър, върху който още си стоеше емблемата на някаква норвежка хуманитарна организация. Мая седна отпред при Петрос, а Лумброзо се настани на задната седалка. Преди да напуснат Рим, Мая беше изпратила японския меч на Гейбриъл в Адис Абеба. Оръжието още беше в пощенската си опаковка и Петрос подаде картонената кутия на Мая така, сякаш вътре има бомба.

— Прости ми, че питам, уейзерит Мая. Това твое оръжие ли е?

— Това е меч талисман, изкован през тринайсети век в Япония. Твърди се, че странниците могат да носят талисмани в различните светове. Не знам за нас останалите.

— Мисля, че ти си първият текелакай , който идва в Етиопия от много години. Текелакай означава защитник на пророк. Преди е имало много такива хора в Етиопия, но ги преследвали и ги избили по време на размириците.

За да стигнат до северния път, трябваше да минат през Адис Абеба — най-големия град на Етиопия. Беше рано сутринта, но улиците вече бяха задръстени със синьо-бели таксита, пикапи и жълти обществени автобуси, покрити с прах. Центърът — десетки модерни хотели и правителствени сгради — бе заобиколен от хиляди двустайни къщи с ламаринени покриви.