Джон Хокс - Тъмната река

Главните улици бяха като реки, захранвани от прашни пътища и улички. По тротоарите имаше ярко боядисани будки, в които се продаваше всичко: от сурово месо до пиратски дискове на холивудски филми. Повечето мъже носеха западни дрехи. Плюс чадър или бастун, наречен дула. Жените бяха със сандали, широки поли и бели шалове, загърнати плътно около раменете.

В покрайнините ландроувърът трябваше да си пробива път през стада кози, поведени на заколение в града. Козите бяха само прелюдия към по-нататъшните срещи с животни — кокошки, овце и бавно пристъпващи мършави африкански крави. Всеки път, когато ландроувърът намаляваше скоростта, децата покрай пътя виждаха двамата чужденци вътре. Малки момченца с бръснати глави и клечкави крака тичаха покрай колата, смееха се, махаха с ръце и викаха: „Ти, ти“ на английски.

Симон Лумброзо се беше облегнал на седалката и се хилеше.

— Мисля, че спокойно можем да кажем, че сме излезли от Голямата машина.

Минаха през ниски хълмове, покрити с евкалиптови дървета, и поеха по прашен път на север през скалист планински пейзаж. Сезонните дъждове бяха отминали преди няколко месеца, но тревата още беше жълтеникавозелена. Минаха покрай къща, около която се трупаха облечени в бяло жени. От вратата се чуваха пронизителни викове и Петрос обясни, че смъртта е вътре. След три села смъртта се появи пак: на един завой за малко не се блъснаха в погребално шествие. Увити в шалове мъже и жени носеха черен ковчег, който сякаш плуваше над главите им като лодка в бяло море.

Етиопските свещеници по селата бяха облечени в памучни тоги, наречени шама , а на главите си носеха огромни памучни шапки, които напомниха на Мая за кожените шапки на руснаците. Един свещеник с черен чадър със златни ресни по края стоеше в началото на криволичещия път, който водеше надолу през една клисура към Сини Нил. Петрос спря и му даде пари, за да се помоли пътуването им да е безопасно.

Спуснаха се в клисурата, гумите на ландроувъра бяха на сантиметри от ръба на пътя. Мая погледна през страничния прозорец и видя само облаци и небе. Все едно двете колела бяха на пътя, а другите две се въртяха във въздуха.

— Колко му даде? — попита Лумброзо.

— Малко. Петдесет бир.

— Следващия път му дай сто — промърмори Лумброзо, докато Петрос се мъчеше да вземе следващия завой.

Минаха през Нил по метален мост. Сега сред пейзажа преобладаваха кактусите и пустинните растения. И пак стада кози, но и керван камили с дървени рамки за багаж на гърбиците. Лумброзо заспа на задната седалка, меката му шапка се беше притиснала към стъклото. Спа въпреки дупките и камъните, които се удряха в колелата, въпреки лешоядите, очертани в синьото небе, и покритите с прах товарни камиони, които ръмжаха по нанагорнищата на всеки нов хълм.

Мая свали страничното стъкло, за да влезе малко чист въздух, и каза на Петрос:

— Нося евро и американски долари. Ако направя дарение на свещениците, това ще задвижи ли нещата?

— Парите решават много проблеми — отвърна той. — Но тук става дума за Ковчега на Завета. Ковчегът е много ценен за народа на Етиопия. Свещениците никога няма да позволят подкуп да повлияе на решението им.

— Ами ти, Петрос? Мислиш ли, че Ковчегът е истински?

— Има сила. Само това мога да кажа.

— Израелското правителство мисли ли, че е истински?

— Повечето етиопски евреи сега са в Израел. Израелците нямат изгода да оказват чуждестранна помощ на страната ни, но помощта продължава. — Петрос се усмихна. — Интересен факт, ако се замисли човек.

— Според легендата Ковчегът бил донесен в Африка от сина на цар Соломон и Савската царица.

Петрос кимна.

— Според друга теория бил преместен от Йерусалим, когато цар Манасия внесъл идол в Соломоновия храм. Някои учени вярват, че Ковчегът първо бил пренесен в едно еврейско поселище на остров Елефантин в горната част на Нил. Стотици години по-късно, когато египтяните нападнали поселището, бил преместен на един остров насред езерото Тана.

— И сега се намира в Аксум?

— Да, пази се в специално светилище. Само един свещеник има право да се приближава до Ковчега, и то само веднъж годишно.

— И защо биха ми позволили да вляза?

— Както ти казах на летището, имаме дълга традиция на воини, защитавали странници. Свещениците могат да разберат тази идея, но при теб има и друг проблем.

— Защото съм чужденка?

Петрос изглеждаше смутен.

— Защото си жена. Не е имало жена текелакай от триста, че и от четиристотин години.