Джон Хокс - Тъмната река

Последва пазителя през втората врата в едно доста по-голямо помещение. Ковчегът беше в средата, покрит с извезано покривало. Около него бяха наредени дванайсет глинени гърнета, капаците им бяха залепени с восък. Мая си спомни, че Петрос й беше казал, че светената вода се сменяла веднъж годишно и се давала на жени, които не могат да заченат.

Пазителят не изпускаше Мая от поглед, сякаш очакваше тя да прибегне до насилие. Сложи лампата на пода, отиде до ковчега и махна покривалото.

Ковчегът бе дървен сандък, обкован със злато. Стигаше до коленете й и беше дълъг четири стъпки. От двете страни имаше пръти, захванати с пръстени, два херувима бяха коленичили на капака. Имаха човешки тела и глави и крила на орли. Крилата искряха на светлината на лампата.

Мая се приближи до Ковчега и коленичи. Хвана двата херувима, вдигна капака и го постави върху извезаното покривало. „Внимавай — каза си. — Няма за къде да бързаш“. Наведе се и погледна в Ковчега, но не видя нищо, освен дървените стени. „Няма нищо — помисли си. — Пълна измама“. Това не беше точка на достъп към друг свят — беше просто един стар дървен сандък, пазен от суеверие.

Ядосана и разочарована, тя погледна пазителя. Той се опря на бастуна си и се усмихна на глупостта й. Тя отново погледна в Ковчега и видя в единия край на дъното малко черно петънце. „Следа от изгорено ли е? Или дефект в дървото?“ Докато се взираше, черното петно се уголеми — стана колкото монета — и започна да се плъзга по дървото.

Петното изглеждаше невероятно дълбоко, парченце тъмно пространство без край. Когато стана голямо колкото чиния, Мая се пресегна и докосна мрака. Върховете на пръстите й изчезнаха. Сепната, тя дръпна ръка обратно. Беше все още на този свят. Все още жива.

Точката на достъп престана да се движи и тя забрави за пазителя и свещениците, забрави всичко, освен Гейбриъл. Ако се пресегнеше напред, щеше ли да го открие?

Стъпи здраво на земята и напъха дясната си ръка в мрака. Този пъти усети нещо — мъчителен студ, от който я побиха тръпки. Бръкна и с лявата ръка и отново я заболя. Изведнъж се почувства така, сякаш я помита огромна вълна и силно течение я повлича навътре в морето. Тялото й потрепери и после полетя напред в нищото. Мая искаше да прошепне името на Гейбриъл, но беше невъзможно. Мракът я погълна. И от устата й не излезе нито звук.

Валеше проливно и Бун едва виждаше замъка на Дарк Айланд. Беше идвал на острова само няколко пъти. Наскоро тук се беше състояла среща, на която Наш беше представил програмата сянка пред борда на директорите. Бун беше очаквал, че сега ще е в Берлин и ще търси престъпниците, които бяха унищожили компютърния център, но от борда бяха настояли да дойде тук. Макар че работата щеше да е неприятна, беше длъжен да се подчинява на заповедите.

Опитваше се да прецени мъжете, които щяха да му помогнат при убийството. Двамата наемници бяха скорошни имигранти от Румъния и май имаха някаква роднинска връзка. Имената им бяха дълги, с прекалено много гласни, и Бун не смяташе за необходимо да учи точното им произношение. Що се отнася до него, по-дребният румънец беше Ейбъл, а едрият — Бейкър. Ейбъл беше по-приказливият и бръщолевеше нервно на румънски, а Бейкър кимаше на няколко секунди, за да покаже, че го слуша.

Вълните се надигаха и се удряха в носа. Дъждовни капки барабаняха по покрива от фибростъкло, все едно някой барабанеше с пръсти по маса. Чистачките тракаха по стъклото. Канадският капитан слушаше съобщенията от корабите по трасето.

— На половин миля дясно на борд сме — повтаряше настойчиво нечий глас. — Виждате ли ни?

Бун докосна предницата на якето си и напипа двете твърди неща под непромокаемата материя. Епруветката с CS токсина беше в левия му джоб. В десния беше черната пластмасова кутийка със спринцовката. Бун мразеше да докосва хора, особено когато умират, но спринцовката изискваше все пак известна степен на физически контакт.

Шефът на охраната на острова, бивш полицай, казваше се Фарингтън, излезе да ги посрещне. Сграбчи въжето и го завърза за един кнехт.

— Къде са останалите? — попита Бун, щом слезе.

— Обядват в кухнята.

— Ами Наш и гостите му?

— Генерал Наш, господин Кориган и госпожа Брюстър са в салона.

— Задръжте хората в кухнята през следващите двайсет минути. Трябва да съобщя важна информация. Никой не бива да влиза в салона.

— Разбрано, сър.

Тръгнаха по стръмния тунел, който свързваше брега с приземния етаж на замъка. Бун премести спринцовката и токсина в джоба на панталоните си, а двамата наемници си свалиха мокрите якета. И двамата бяха облечени с черни костюми и вратовръзки, сякаш се бяха върнали в Румъния и бяха отишли на погребение на село. Подметките им шляпаха по парадното стълбище.