Джон Хокс - Тъмната река

Мъжът със синия костюм се покатери върху покрива на една кола. Стоеше, бръкнал с лявата си ръка в джоба, а с дясната ръкомахаше на всяка дума, която излизаше от устата му.

— Като комисар на патрулите ви предвождам и защитавам свободата ви. Под моето командване преследваме хлебарките, които палят пожари и крадат храната ни. Когато този сектор бъде прочистен от паразитите, ще се отправим към другите сектори и ще завладеем Острова.

Тълпата нададе радостни възгласи и заразмахва оръжията си. Мая гледаше Гейбриъл. Дали беше в съзнание? Под носа му имаше засъхнала кръв. Очите му бяха затворени.

— Както знаете, заловихме този посетител от външния свят. По време на щателните разпити научих още повече за положението, в което се намираме. За съжаление, шпиони и предатели осуетиха плановете ми. Тези двама негодници са сключили тайно съглашение с посетителя. Те ни предадоха и се опитаха да открият собствен път за бягство. Ще позволим ли това? Ще ги оставим ли да избягат, докато ние стоим пленници в този град?

— Не! — изкрещя тълпата.

— Като комисар на патрулите, осъдих предателите на…

— Смърт!

Комисарят размърда пръсти, сякаш муха бе кацнала на ръката му. Двама палачи ритнаха столовете и двамата затворници увиснаха на въжетата и заритаха. Когато престанаха да се движат, водачът вдигна ръце и смири тълпата.

— Бъдете нащрек, вълци мои. Следете всекиго край вас. Не всички предатели са открити и унищожени.

Макар че явно държеше вълците в подчинение, мъжът със синия костюм непрекъснато въртеше глава, сякаш очакваше да го нападнат. След малко слезе от колата и бързо се прибра в училището с Гейбриъл и гвардията си.

Мая остана в скривалището си, докато тълпата не се пръсна. По време на екзекуцията патрулите се бяха обединили, но сега всеки гледаше околните подозрително. Двамата екзекутирани останаха да висят на въжетата. Последният патрул остана толкова, колкото да им свали обувките.

Когато всички си отидоха, Мая пресече опустялата улица и се вмъкна в сградата до училището. Тук явно беше избухнала някаква бомба и от стълбището беше останала само металната рамка с няколко стъпенки. Тя се покатери до най-горния етаж и скочи на покрива на училището.

Във фоайето на третия етаж видя мършав брадат мъж, закопчан за радиатора. Носеше зелена копринена вратовръзка: възелът беше толкова здраво стегнат, че приличаше на примка.

Мъжът изглеждаше в безсъзнание, но Мая клекна до него и го мушна в гърдите с дръжката на меча си. Той отвори очи и се усмихна.

— Ти жена ли си? Приличаш на жена. Аз съм Пикъринг, дамски шивач.

— Търся мъжа в инвалидната количка. Къде го…

— А, Гейбриъл. Всички искат да говорят с него. Нали е посетител.

— Къде е?

— Долу, в салона.

— Колко пазачи има?

— В сградата са десетина, но в салона са по-малко. Комисарят няма доверие дори на собствените си вълци.

— Можеш ли да ме заведеш в салона?

— Съжалявам. Не мога да ходя.

Мая кимна и се изправи.

— Запомни името ми — рече мъжът. — Аз съм господин Пикъринг. Приятел на Гейбриъл.

Мая му обърна гръб и излезе на площадката. Дишаше равномерно и се подготвяше за дълга, наистина дълга битка. И баща й, и Блажената майка винаги правеха разлика между това да наблюдаваш и това да разбираш врага. Повечето граждани прекарваха живота си, като пасивно наблюдаваха случващото се около тях. В битка трябваше да използваш всичките си сетива и да се съсредоточиш върху съперника си, да предвиждаш следващия му ход.

Слезе бавно до следващата площадка, като ученик, на когото не му се връща в класната стая. Чу, че някой се движи долу, и затича, взимаше по две стъпала наведнъж. Беше човек от охраната на комисаря, вървеше нагоре. Тя заби меча в ребрата му. След секунди вече беше във фоайето на партера и тичаше към други двама вълци. Преряза гърлото на първия, отби удар със сопа и наръга втория в корема.

Стиснала здраво меча, затича към салона и се втурна вътре. Прониза един вълк, който й се изпречи на пътя, и скочи на сцената. Комисарят на патрулите измъкна револвер. Преди да успее да го вдигне и да се прицели, Мая замахна и му отряза ръката. Комисарят изкрещя, но тя замахна втори път и секна гласа му завинаги.

Извърна се. И се озова пред инвалидната количка на Гейбриъл. Сряза въжетата на ръцете му и той отвори очи.

— Добре ли си? — попита го. — Можеш ли да ходиш?

Гейбриъл отвори уста да отговори, но в същия миг в дъното на салона се чу шум. Мая се обърна и видя четирима въоръжени мъже. Зад тях идваха още. Шестима вълци се изправиха срещу нея. Седем. Осем. Девет.