Джон Хокс - Тъмната река

Беше едра, с дълга коса. Беше облечена с дълга бяла рокля и носеше медни и сребърни нанизи. Седна на един стол по средата на сцената и леко разтвори крака, сякаш за по-добра опора. Взе микрофона и запя с мощен глас, който стигаше до всяко ъгълче на помещението.

— Това е певица на възхвали. Много е прочута — каза Петрос. — Ако й платите, ще изпее нещо специално за вас.

Барабанистът обикаляше клиентите, без да спира да бие барабана. Взимаше пари от някого, научаваше нещо за него и после се връщаше на сцената и прошепваше информацията на ухото на сляпата жена. В такт с ритъма тя запяваше за клиента и песента й караше приятелите му да се разсмеят и да тропат с ръце по масата.

След час оркестърът направи почивка и барабанистът се приближи до Петрос и каза:

— Можем да попеем за теб и приятелите ти.

— Не е необходимо.

— Не, почакай — обади се Мая, когато мъжът понечи да си върви. Като арлекин беше водила таен живот под цял куп тайни имена. Ако умреше, нямаше да има паметник на гроба й. — Казвам се Мая — каза тя на барабаниста и му подаде пачка етиопски банкноти. — Нека приятелката ти да съчини някоя песен за мен.

Барабанистът прошепна нещо на ухото на сляпата жена и после се върна до масата им.

— Моля за извинение, но тя държи да говори с теб.

Мая се качи на сцената и седна на един сгъваем стол. Барабанистът коленичи до тях, за да превежда, а певицата стисна с палец китката на Мая, като лекар, който измерва пулс.

— Омъжена ли си?

— Не.

— Къде е любимият ти?

— Търся го?

— Пътуването трудно ли е?

— Да. Много трудно.

— Знам. Усещам го. Трябва да прекосиш тъмната река. — Певицата докосна ушите, устните и клепачите на Мая. — Дано светците те пазят от това, което трябва да чуеш, вкусиш и видиш.

После започна да пее, а Мая се върна на мястото си. Изненадан, свирачът на масинко побърза да се качи на сцената. Песента за Мая се различаваше от възхвалите, които сляпата беше изпяла по-рано. Думите бяха тъжни, бавни, изпълнени с чувство. Момичетата на бара престанаха да се смеят; пиячите оставиха бирите си. Дори сервитьорите застинаха насред помещението, стиснали парите в ръце.

Изведнъж, също толкова внезапно, колкото беше почнала, песента секна и вцепенението отмина. В очите на Петрос проблеснаха сълзи и той се извърна, за да не го види Мая. Хвърли няколко банкноти на масата и рязко рече:

— Хайде! Време е да се махаме от тук.

Мая не го накара да й превежда. За пръв път в живота й някой й беше посветил песен. Това стигаше.

Върнаха се в църквата час след полунощ и застанаха под единствената лампа. Петрос явно беше нервен. Беше вперил поглед в църквата.

Този път всичко стана доста по-бързо. Първо се появиха младежите с пушките; после вратата на църквата се отвори и излезе пазителят, последван от останалите свещеници. Всички изглеждаха много сериозни. Беше невъзможно да се предскаже какво е решението на стареца.

Пазителят спря и вдигна глава. Петрос се приближи към него. Мая очакваше специална церемония — нещо като провъзгласяване, — но пазителят просто тропна с бастуна по земята и каза няколко думи. Петрос се поклони и забърза към ландроувъра.

— Светците ни се усмихнаха. Решил е, че наистина си текелакай . Разрешено ти е да влезеш в светилището.

Мая преметна меча-талисман през рамо и последва пазителя към светилището. Свещеник с газена лампа отключи и влязоха в ограденото пространство. Лицето на пазителя представляваше безстрастна маска, но ясно си личеше, че всяко движение му причинява болка. Той изкачи едно стъпало към входа на светилището, спря, за да събере сили, и после стъпи на следващото.

— Само уейзерит Мая и тебаки ще влязат в светилището — каза Петрос. — Всички останали остават тук.

— Благодаря ти за помощта, Петрос.

— За мен беше чест да се срещна с теб, Мая. На добър час!

Мая понечи да стисне ръката на Симон Лумброзо, но той пристъпи към нея и я прегърна. Това беше най-трудният момент. Една малка частица от нея искаше да остане на сигурно и безопасно място тук, с тези хора.

— Благодаря ти, Симон.

— Ти си смела като баща си. Знам, не той би се гордял с теб.

Един свещеник вдигна червеното покривало и пазителят отключи вратата на светилището. После прибра връзката с ключове под робата си и взе газената лампа, измърмори нещо и направи знак на Мая да го последва.

Влязоха в тясно преддверие и вратата се затвори зад тях. Газената лампа се полюшваше в ръката на пазителя, докато той тътреше крака по бетонния под към втора врата. Мая се огледа и видя, че по стените е нарисувана историята на Ковчега. Израилтяни — с цвета на кожата на етиопци — следваха Ковчега по време на дългото пътуване през Синайската пустиня. Ковчегът в битката срещу филистимците. Ковчегът в Соломоновия храм.