Джон Хокс - Тъмната река

Чудеше се дали ще умре тази вечер. Чувстваше се празен, откъснат от собствения си живот. Вероятно точно това беше видяла Блажената майка у него — беше достатъчно безчувствен, за да стане арлекин. Имаше шанс да защити бъдещето. Но арлекините вечно щяха да бъдат преследвани. Без приятели. Без любов. Нищо чудно, че в очите на Мая се четеше толкова болка и самота.

Адресът на Аугустщрасе се оказа занемарена пететажна сграда. На партера се намираше „Балхаус Мите“, бивша зала за танци за работническата класа, в която сега се помещаваше ресторант и нощен клуб.

Млади германци чакаха на опашка, за да влязат. Пушеха и гледаха как една двойка страстно се целува. Отвътре на вълни долиташе електронна музика.

— Отиваме в 4В — каза Блажената майка.

Холис си погледна часовника.

— Подранили сме с един час.

— Винаги е по-добре да си по-рано. Ако не познаваш контакта си, никога не се появявай в уречения час.

Влязоха и тръгнаха нагоре по стълбите. Явно бяха сменяли жиците в сградата, защото стените бяха разкъртени и по пода имаше мазилка. Музиката, която идваше от нощния клуб, започна да заглъхва и накрая изобщо престана да се чува.

Стигнаха до четвъртия етаж и Блажената майка му даде знак с ръка. „Тихо. Бъди готов“. Холис докосна топката на апартамент 4В и усети, че вратата не е заключена. Погледна през рамо. Блажената майка беше извадила пистолета и го държеше пред гърдите си. Щом Холис отвори вратата, арлекинът се прицели в… празната стая.

Влязоха. Апартаментът беше пълен с вехтории. Кушетка без крака, два стари дюшека и различни маси и столове. Всички стени бяха украсени със снимки на свободни бегачи, които правеха цигански колела, задни салта и скокове от една сграда на друга. Изглеждаше така, сякаш за младите мъже и жени по снимките законите за гравитацията не важат.

— Сега какво? — попита Холис.

— Сега чакаме — рече Блажената майка, пъхна пистолета в кобура под мишницата си и седна на един стол.

Точно в един след полунощ някой се спусна по фасадата на сградата. Холис видя как два крака увиснаха пред прозореца, после левият крак на катерача напипа орнаментирания перваз. След миг непознатият скочи в стаята. Беше около седемнайсетгодишен, със скъсани дънки и суичър с качулка. Дългата му черна коса беше на фитили. Имаше геометрични татуировки по ръцете.

След секунди още два крака се провесиха пред прозореца и влезе вторият свободен бегач — той пък беше на не повече от единайсет или дванайсет, с огромна къдрава кестенява коса. Приличаше на диво дете, отраснало в гората. На колана му беше закачено цифрово записващо устройство и в ушите му имаше слушалки.

Щом момчето влезе в стаята, по-големият му приятел се поклони. Имаше известна доза пресиленост в жестовете му — приличаше на актьор, който вечно мисли за публиката.

— Гутен абенд. Добре дошли в Берлин!

— Не съм впечатлена от катеренето ви — отвърна Блажената майка. — Следващия път можете да използвате стълбите.

— Реших, че това е бърз начин да покажем — как беше на английски — „акредитивите“ си. Ние сме от отбора на Шпандау. Аз съм Тристан, а това е братовчед ми Крьоте.

Къдрокосото момче клатеше главата си в такт с музиката от сваления файл. Изведнъж забеляза, че всички го зяпат, засрами се и се дръпна към прозореца. Холис се зачуди дали няма да скочи на перваза и да избяга.

— Знае ли английски?

— Само няколко думи. — Тристан се обърна към братовчед си. — Крьоте! Кажи нещо на английски!

— Многоизмерен — прошепна момчето.

— Зер гут — Тристан се усмихна гордо. — Научил го е от интернет.

— Така ли научихте за програмата сянка?

— Не. От свободните бегачи. Приятелката ни Ингрид работи в компания „Пърсънал Къстъмър“. Явно си я бива, защото един тип, Ларс Райнхард, я поканил да работи за неговия отдел. На всеки член от екипа била възложена малка част от работата и им било наредено да не споделят информация с колегите си. Преди две седмици Ингрид получила достъп до друга част от системата и така разбрала за програмата сянка. Тогава дойде и имейлът от английските свободни бегачи.

— С Холис трябва да влезем в компютърния център — каза Блажената майка. — Можете ли да ни помогнете?

— Разбира се! — Тристан протегна ръце, сякаш им поднасяха подарък. — Ще дойдем с вас.

— Трябва ли да се катерим по стени? — попита Блажената майка. — Не съм взела въжета.

— Няма да ни трябват. Ще минем под улиците. По време на Втората световна война хиляди бомби паднали в Берлин, но Хитлер бил в безопасност в бункера си. Повечето бункери и тунели още си съществуват. Крьоте обикаля из тях от деветгодишен.