Джон Хокс - Тъмната река

Русият мъж се наричаше господин Дюит, а черният беше господин Луис. Страшно се гордееха с имената си, сякаш това, че имаха имена, означаваше едновременно богато минало и възможно бъдеще. Може би заради лабораторната престилка Луис подхождаше спокойно и делово. Дюит пък приличаше на едро момче в училищния двор. Понякога, когато двамата влачеха пленника си по коридорите, разказваше вицове и се смееше. И двамата се бояха от комисаря на патрулите, от когото зависеше животът и смъртта в тази част на града.

За пореден път го завлякоха в салона, където го очакваше ваната с вода. Докато връзваха китките му, Гейбриъл изведнъж вдигна поглед към тях и попита:

— Смятате ли, че е правилно да постъпвате така?

И двамата се сепнаха — сякаш никога не бяха чували подобен въпрос. Спогледаха се и Луис поклати глава.

— На този остров няма правилно и неправилно.

— Какво ви учеха родителите ви, когато бяхте малки?

— Никой не е отраснал тук — изръмжа Дюит.

— В училищната библиотека нямаше ли книги? За философия или религия — като Библията?

Двамата се спогледаха пак, сякаш имаха обща тайна; после Луис бръкна в джоба на престилката си и извади изпомачкана училищна тетрадка с мърляви корици.

— На това викаме Библия. След началото на сраженията някои хора разбраха, че ще бъдат убити. Преди да умрат, пишеха книги за това къде има скрити оръжия и как да се унищожи врагът.

— Това е нещо като наръчник, в който се обяснява как да излезеш победител следващия път — обясни Дюит. — Хората крият библии из целия град, за да ги откриват в началото на следващия кръговрат. Видя ли думите и цифрите, изписани по стените? Повечето числа са ключове към откриването на библии и скрито оръжие.

— Разбира се, някои хора са много коварни — рече Луис. — Пишат лъжливи библии и нарочно дават лоши съвети. — Малко боязливо протегна „книгата“ на Гейбриъл. — Можеш ли да ни кажеш дали това е фалшива библия?

Гейбриъл взе тетрадката и я отвори. Всяка страница беше изписана с инструкции как да откриеш оръжия и къде да организираш отбранителни позиции. Някои страници бяха изпълнени с усукани обяснения защо съществувал адът и кой трябвало да живее в него.

Гейбриъл върна тетрадката на Луис.

— Не мога да ти кажа дали е истинска, или не.

— Да — изломоти Дюит. — Никой нищо не знае.

— Тук има само едно правило — допълни Луис. — Правиш това, което е добре за теб.

— По-добре е да преосмислите стратегията си — каза Гейбриъл. — Накрая комисарят на патрулите ще ви екзекутира. Той ще се погрижи да е последният оцелял.

Дюит се нацупи като малко момче.

— Добре. Може и да е вярно. Но ние нищо не можем да направим за това.

— Можем да си помогнем взаимно. Ако открия изход от тук, вие двамата можете да дойдете с мен.

— Можеш ли да го направиш? — попита Луис.

— Трябва просто да открия изхода. Комисарят казва, че повечето от легендите са свързани със стаята, в която е училищният архив.

Вълците се спогледаха. Страхът им от комисаря почти надделя над желанието за бягство.

— Може би… бих могъл да те отведа да хвърлиш един бърз поглед — обади се Дюит.

— Щом ти ще се махаш от Острова, и аз изчезвам — рече Луис. — Дай да го направим сега. Няма никой — всички отидоха на лов за хлебарки…

Развързаха китките на Гейбриъл и му помогнаха да се изправи. Държаха го здраво за ръцете обаче. Бързо тръгнаха по празния коридор към архива.

Помещението не се беше променило от последната му визита. Единствената светлина идваше от малките пламъчета, които горяха от спуканите тръби. Гейбриъл настръхна. Имаше нещо в тази стая. Изход. Обърна се към Дюит и Луис. Гледаха го така, сякаш е фокусник, който се кани да изпълни зрелищен трик.

Той бавно затътри крака покрай металните шкафове с документи. Когато с Майкъл бяха малки, играеха с майка си на „топло — студено“. Същото беше и сега. Първо покрай едните шкафове. После покрай другите. Имаше нещо… имаше нещо тук, по средата на помещението. „Топло — помисли си той. — Още по-топло. Не, студено“.

Изведнъж вратата се отвори с трясък и преди Луис и Дюит да успеят да реагират, група въоръжени мъже се спуснаха покрай шкафовете.

— Вземете им оръжията — нареди един глас. — Не ги оставяйте да се измъкнат.

Мъжете сграбчиха двамата предатели, а комисарят се появи с пистолет в ръка.

Холис гледаше през прозореца на влака. „Юростар“ тъкмо се спускаше към тунела под Ламанша.

Вагонът първа класа приличаше на салон на самолет. Стюард французин буташе по пътеката количка и сервираше кроасани, портокалов сок и шампанско.