Джон Хокс - Тъмната река

— Затова ли ме извикахте да видя трупа на Вики? — попита Холис. — За да ме превърнете в идеалния малък войник?

Блажената майка се усмихна студено.

— Май не съм успяла.

— Искам да унищожа хората, които убиха Вики. Но правя нещата по свой собствен начин.

— Не познавате историята на Табулата и арлекините. Този конфликт продължава вече хиляди години.

— И вижте какво става. Вие, арлекините, сте толкова погълнати от миналото — от всичките си дребни традиции, — че сте изгубили войната.

Липата седна на една пейка и каза:

— Не мисля, че сме напълно сразени. Но сме в повратен момент. Време е да направим нещо.

Блажената майка се завъртя и изгледа другия арлекин. Макар че лицето и представляваше непроницаема маска, тъмнозелените й очи бяха напрегнати и съсредоточени.

— Значи сега сте на страната на господин Уилсън?

— Не съм на ничия страна, но е време да се изправим лице в лице с врага. Табулата вече не се страхува от нас, мадам. Прекалено дълго се крихме.

Блажената майка докосна ножницата си и огледа претъпканото помещение. Холис усети, че й се иска да убие някого дори само за да докаже, че е жива.

— И какво предлагате? — попита тя Холис.

— Ще отида в Берлин, ще се свържа със свободните бегачи там и ще унищожа програмата сянка.

— И ще го направите сам?

— Така изглежда.

— Ще се провалите, освен ако не ви придружи някой арлекин. За да успее планът, трябва да участвам и аз.

— А ако не желая да идвате с мен?

— Нямате избор, господин Уилсън. Казахте, че искате да сте съюзник, а не наемник. Добре. Приемам промяната в статута. Но дори и съюзникът има нужда от надзор.

Холис се замисли за няколко секунди, после кимна. Блажената майка се усмихна на Липата.

— Не мога да разбера защо господин Уилсън не иска да иде в Берлин с мен. Аз съм просто една приятна ирландка на средна възраст…

— Да, мадам. Приятна ирландка… с много остър меч.

От време на време мъжът с русите плитки и чернокожият с бялата престилка извеждаха Гейбриъл от килията му и го повличаха надолу по стълбите към края на училищния салон. В дългото тясно помещение все още имаше пейки от едната страна, а по дървения под — червени линии. Вместо за баскетбол и бадминтон обаче салонът се използваше за изтезание на затворници.

Нямаше нови форми на мъчение в ада. Всички техники, използвани за причиняването на болка, страх и унижение, вече бяха използвани в света на Гейбриъл. Преди известно време вълците бяха научили за четирите прегради, които разделяли техния свят от останалите, и средствата им за изтезание съответстваха на преградите от въздух, огън, вода и земя.

За разпита, вдъхновен от въздуха, вързаха китките на Гейбриъл зад гърба му, преметнаха въжето през един баскетболен кош и го вдигнаха да виси на няколко сантиметра от земята.

— Летиш ли? — питаха го. — Защо не литнеш още малко?

И някой го буташе и Гейбриъл започваше да се люлее, ръцете му още малко и щяха да се извадят от раменете.

За огъня нагорещяваха на газова горелка метални пръти и ги допираха до кожата му. За водата навираха главата му в една вана и го пускаха чак когато нагълташе вода в дробовете си.

„Земният“ разпит беше най-страшен. Един ден му завързаха очите и го извлякоха от килията до едно разровено място зад училището. В една дълбока яма в земята беше поставен стол с права облегалка. Вързаха го за стола и после — бавно — започнаха да го заравят жив.

Студената кал първо покри краката му, после се качи нагоре до бедрата, кръста и гърдите. От време на време двамата вълци спираха и задаваха едни и същи въпроси: „Къде е проходът? Как да го открием? Кой знае изхода от това място?“ Накрая пръстта покри и лицето на Гейбриъл. Беше напълно затрупан, с всяко вдишване вкарваше пръст в ноздрите си… После двамата го изровиха.

Гейбриъл се чудеше дали баща му също е пленен. Може би друга група от Острова го държеше затворен, а може би Матю най-сетне бе открил пътя към дома. Мъчеше се да разбере какъв урок е научил баща му от това място. Омразата и гневът му не стихваха, но в сърцето му имаше място и за състрадание.

Отказваше да се храни с огризките, които носеха в килията му, и изгладнелите пазачи изгълтваха всичко от паницата. Постепенно се стопи съвсем, но спомените му за Мая останаха. Виждаше животинската грация на тялото й, докато тренираха заедно на тавана в Ню Йорк. Спомняше си тъгата в очите й, усещането от кожата й върху неговата, докато се любеха в параклиса. Тези мигове си бяха отишли — завинаги, но понякога му изглеждаха по-реални от всичко, което го заобикаляше.