Крис Картър - Екзекуторът

Грил-барът „Редуд“ беше препълнен с полицаи. Дежурните бяха закопчали пейджърите на коланите си, а онези, които не бяха на смяна, държаха бутилки бира и чаши с уиски.

Хънтър и Гарсия бях прекарали целия ден в католическата църква „Седемте светии“ и околността, но обиколката по домовете на жителите в квартала не разкри нищо, освен уплашени и разтревожени хора. Робърт имаше много въпроси и той знаеше, че отговорите изискват време.

— Ако искаш, вярвай, но на бара има десетгодишно „Макалън“ — възкликна Карлос, който носеше две чаши с уиски.

Малцовото шотландско уиски беше най-голямата страст на Хънтър, но за разлика от повечето хора той знаеше как да го оцени, вместо само да се напие.

— За капитан Болтър. — Робърт вдигна чашата си и Гарсия направи същото. — Къде е Ана? — попита и се огледа.

Ана Престън беше ученическата любов на Карлос и двамата се бяха оженили веднага щом завършиха гимназия.

— На бара е. Бъбри с другите съпруги. — Съпругът й направи гримаса. — Няма да стоим дълго.

— Аз също.

— Ще ходиш ли пак в църквата?

— Робърт — прекъсна го детектив Кайл Бърн, сграбчи ръката на Хънтър и, вдигна бутилката „Будвайзер“, която държеше. — Наздраве за капитан Болтър.

Хънтър се усмихна и чукна чашата си в бутилката.

— Къде отиваш? — попита Кайл, когато Робърт тръгна към бара. — Ела да пийнеш с нас — изфъфли и посочи маса, където седяха няколко детективи. Всичките изглеждаха почерпени.

Хънтър кимна на всеки поотделно.

— Ей сега ще дойда, Кайл. Трябва да поздравя някои хора. Карлос ще поседи при вас, момчета. — Той потупа по гърба партньора си, който го погледна така, сякаш искаше да каже: „Защо ми причиняваш това?“

— Карлос, ела и пийни нещо. — Кайл помъкна Гарсия към масата.

Нечия твърда ръка хвана Робърт за рамото, преди да стигне до бара. Той се обърна и пак вдигна чашата си за наздравица.

— Най-после реши да се появиш, а?

Капитан Болтър беше внушителен мъж, висок и с телосложение на носорог. Въпреки че наближаваше седемдесетте, прошарената му коса все още не беше оплешивяла. Гъските му мустаци бяха отличителната му черта от двайсет години. Заплашителната му фигура изискваше уважение.

— Капитане — с дяволита усмивка отвърна Хънтър, — сериозно ли мислеше, че няма да дойда?

Болтър сложи ръка на рамото му.

— Да излезем навън. Няма да издържа още една наздравица за себе си.

Ясното небе правеше нощта още по-студена. Хънтър вдигна ципа на коженото си яке, а капитан Болтър извади пура „Фелипе Пауър“ от джоба на сакото си.

— Искаш ли? — предложи.

— Не, благодаря.

— Хайде, днес е денят на напускането ми. Трябва да ги опиташ.

— Ще остана само на уиски. — Робърт вдигна чашата си. — Главата ми се замайва от пурите.

— Говориш като голямо момиче.

Хънтър се засмя.

— Момиче, което срита задника ти на учебното стрелбище.

Болтър се изсмя.

— Знаеш, че в онзи петък ти позволих да ме победиш, нали?

— Разбира се.

— Аз ще си взема пура.

Робърт и капитанът се обърнаха към мъжа, който стоеше зад тях. Шейсет и няколко годишният доктор Джонатан Уинстън, главен съдебен лекар на Лос Анджелис, беше облечен в скъп черен италиански костюм, бяла риза и консервативна синя вратовръзка.

— Джонатан! — възкликна Болтър, веднага извади пура и я даде на патоанатома.

— Изглеждаш така, сякаш идваш от църква, докторе — усмихна се Робърт.

Доктор Уинстън запали пурата, дръпна продължително и бавно изпусна дима.

— Доколкото чух, ти си ходил на църква.

Усмивката на Хънтър бързо помръкна.

— Чух за случая сутринта — каза капитанът. — Като гледам изражението ти, очевидно не мислиш, че убийството е случайно, нали?

Робърт кимна.

— Религиозна омраза?

— Още не знаем, капитане. Някои улики сочат към религиозен мотив или психопат фанатик, но е рано да твърдим със сигурност.

— С какво разполагате?

— На този етап знаем само, че убиецът е изключително брутален и вероятно е привърженик на ритуалите.

Болтър мигновено долови краткотрайното му колебание.

— Я стига, Робърт. Познавам те. Измъчва те нещо друго.

Хънтър отпи от уискито и рязко си пое дъх.

— Те са разговаряли.

— Кой? Свещеникът и убиецът?

Детективът кимна.

— Как разбра? — попита патоанатомът.

— Трупът е намерен на няколко крачки от изповедалнята. Двете врати и прозорчето на преградата между двете стаички бяха отворени. — Той млъкна за миг. — В католическата църква, след като изповядващият си признае греховете и получи опрощение, свещеникът винаги затваря прозорчето на преградата. Това символизира, че вратата към греховете му е затворена и на човека е простено.