Крис Картър - Екзекуторът

Робърт видя, че на котлона е сложен чайник.

— Искаш ли още една чаша кафе? Твоето изглежда изстинало — предложи той.

Послушникът най-после го погледна с ужасените си очи и промълви:

— Не, благодаря.

— Имаш ли нещо против, ако седна? — попита Хънтър и се приближи.

Момчето стеснително поклати глава.

Робърт седна до него, а Карлос остана прав.

— Казвам се Робърт Хънтър. Детектив съм от отдел „Убийства“. Този висок и грозен мъж е партньорът ми, детектив Карлос Гарсия.

Устните на послушника се разтеглиха в лека усмивка. Той погледна крадешком Гарсия и се представи като Ермано Кордобес.

— На испански ли предпочиташ да разговаряме, мучачо 1 1 Момче (исп.) — Б.пр. ? — добави Хънтър, наведе се и сложи лакти на коленете си като Ермано.

— Не, на английски.

Робърт въздъхна облекчено:

— Радвам се, защото мучачо е единствената дума, която знам на испански.

Този път разчупването на леда се осъществи и момчето се усмихна широко.

Първите няколко минути те говориха как Ермано е станал послушник в църквата „Седемте светии“. Отец Фабиан го намерил да проси на улицата, когато Ермано бил на единайсет. Преди две седмици навършил четиринайсет. Избягал от дома си и от баща, който го биел, когато бил на десет.

В стаята започна да прониква дневна светлина през старите завеси на прозореца зад леглото на Ермано. Хънтър реши, че момчето се е отпуснало достатъчно и е време да пристъпи към сериозен разпит.

— Ще ми разкажеш ли какво се случи сутринта? — спокойно попита Робърт.

Ермано го погледна и устните му потрепериха.

— Станах в четири и петнайсет, изкъпах се, казах си молитвите и отидох в църквата в пет и петнайсет. Винаги ходя там рано. Трябва да се погрижа всичко да бъде готово за първата литургия в шест и половина.

Хънтър се усмихна любезно и го остави да продължи.

— Веднага щом влязох в църквата, разбрах, че нещо не е наред.

— Защо?

Момчето доближи дясната си ръка до устата и загриза нокътя си.

— Няколко свещи още горяха. Отец Фабиан винаги проверяваше дали всичките са изгасени, преди да затвори църквата.

— Той ли я затваряше?

— Да. — Послушникът загриза друг нокът. — Това беше единственото време на денонощието, когато отец Фабиан оставаше сам в църквата. Харесваше му. — Гласът на Ермано потрепери и по лицето му започнаха да се търкалят сълзи.

Робърт извади хартиена кърпичка от джоба на якето си.

— Благодаря. Съжалявам…

— Няма за какво да съжаляваш — разбиращо каза детективът. — Не бързай. Знам колко ти е трудно.

Ермано избърса сълзите си и си пое дълбоко дъх.

— Видях, че около олтара е разхвърлено. Свещниците бяха на пода. Потирът беше съборен и платното беше изцапано с нещо.

— Забеляза ли дали в църквата има някой друг?

— Не, мисля, че нямаше никого. Беше тихо, както винаги по това време и предната врата беше заключена.

— Добре, какво направи след това? — продължи Робърт. Очите му внимателно следяха реакциите на момчето.

— Приближих се до олтара да видя какво става. Помислих си, че някой е влязъл с взлом и е изпръскал с боя всичко, като графити. Кварталът не е от най-сигурните. Някои банди тук нямат уважение към нищо, дори към нашия бог Исус Христос.

— Имали сте проблеми с банди? — попита Хънтър, докато Гарсия оглеждаше кухнята.

— Това е странното. Никога не сме имали неприятности. Всички обичаха отец Фабиан.

— А влизане с взлом в църквата или спалните помещения?

— Не, никога. Нямаме нищо ценно.

Робърт кимна.

— Какво стана после?

— Не знаех какво да правя. Знаех, че няма начин да почистя църквата и да приготвя всичко за литургията в шест и половина. Отидох от другата страна на олтара и тогава го видях. На пода до изповедалнята. Паникьосах се. Помислих, че е Дяволът.

— Дяволът? — Хънтър озадачено повдигна вежди.

Ермано отново се разрида.

— Човекът с кучешката глава беше облян в кръв. Приличаше на Дявола, но беше отец Фабиан.

— Как го позна? — попита Карлос.

— По пръстена.

— Какъв пръстен?

— Голям златен пръстен с изображение на Свети Георги, който убива змея с лявата си ръка — отвърна Робърт, вдигна ръка и размаха безименния си пръст.

Гарсия прехапа устни, притеснен, че не е забелязал пръстена в църквата.

— Точно така — смаяно потвърди послушникът. — Отец Фабиан никога не го сваляше от ръката си. Каза ми, че е подарък от баба му. Щом видях пръстена, разбрах, че е той, отец Фабиан. — Момчето се разплака и закри лице с ръцете си. Тялото му се разтърсваше от ридания.