Крис Картър - Екзекуторът

— Малък предмет като свещ? — попита другият криминалист и извади за фитила изгоряла до половината свещ. Долната и част беше обагрена в червено, сякаш е била потопена в плитка чаша с кръв. — Намерих я вляво от олтара. — Той я доближи, за да могат двамата детективи и Майк да я огледат.

— Да — съгласи се Робърт.

— Прибери я като веществено доказателство — заповяда Бриндъл.

— Убиецът потапя долния край на свещта в кръвта и я използва, за да направи кръгла диря — обобщи криминалистът и пусна свещта в пликче. — Ами петната, водещи настрани?

— Свещта не е достатъчно абсорбираща — поясни Хънтър. — Може да задържи ограничено количество кръв и после спира да капе.

— Затова убиецът е трябвало да я потопи отново — обади се Карлос.

— Точно така.

Майк се замисли за няколко секунди.

— Смяташ, че убиецът е успял да направи само четири крачки и след това е трябвало пак да потопи свещта в кръвта?

Робърт кимна.

— Мисля, че е държал контейнера с кръвта близо до тялото си. Линиите, водещи настрани, са капките от контейнера с кръвта, докато се е връщал към дирята.

— И стъпките са точно четири като на Гарсия — заключи Бриндъл.

Хънтър отново кимна.

— Твоите крачки се оказаха малко по-широки, а моите по-къси. Аз съм висок метър и осемдесет.

— Но защо е направил кръг около олтара? — зачуди се Карлос. — Дали това е някакъв ритуал?

Никой не отговори. Всички се умълчаха.

— Както споменах — наруши тишината главният криминалист, — вие трябва да разберете какво означава всичко това — пръските кръв, кучешката глава, забита във врата на свещеника… Убиецът, изглежда, се е опитал да остави някакво послание.

— Да, и посланието е „Аз съм шибан психопат“ — измърмори Гарсия и погледна трупа.

— Виждал ли си такова нещо, Майк? — попита Робърт и посочи с глава мъртвото тяло. — Имам предвид кучешка глава, забита в нечий врат?

Бриндъл поклати глава.

— Виждал съм много лоши и странни неща, но това ми е за пръв път.

— Трябва да означава нещо — настоя Карлос. — Убиецът не го е направил случайно.

— Предполагам, че не сте намерили главата на свещеника и оръжието — попита Хънтър и се втренчи в кръвта, разплискана на стената.

— Засега не.

— Някакви предположения какво може да означава всичко това?

— Да се надяваме, че аутопсията ще даде отговор на този въпрос, но разрезът изглежда гладък. Няма ръбове, нито следи от сечене. Използван е много остър инструмент, с какъвто главата може да бъде отрязана с един замах.

— Секира? — попита Гарсия.

— Да, ако убиецът е достатъчно сръчен и силен.

Робърт се намръщи и отново се вгледа в олтара.

Освен изцапаното с кръв платно върху него беше останал само един предмет — позлатен потир със сребърни разпятия, лежеше на една страна, сякаш някой го беше съборил. Лъскавата му повърхност беше изпръскана с кръв. Хънтър се наведе и изви тяло, за да види какво има в потира, без да го докосва.

— В потира има кръв — отбеляза. Продължи да оглежда свещената чаша.

— Това изненадва ли те? — подсмихна се Бриндъл.

— Огледай се. Тук е същинска касапница, Робърт. Все едно е избухнала бомба, пълна с кръв.

— Мисля, че убиецът е потопил свещта в потира — наблегна Гарсия.

— Съгласен съм, но… — Хънтър им направи знак да отидат при него. Карлос и Майк се приближиха и се наведоха да огледат потира. Робърт посочи блед и неясен отпечатък близо до ръба.

— Да ме вземат дяволите — изненадано възкликна Майк. — Прилича на отпечатък от устни.

— Чакайте малко. — Гарсия отвори широко очи от почуда. — Мислите, че убиецът е пил от кръвта на свещеника?

Стаята беше малка, лошо осветена и лишена от всякакъв лукс. Стените бяха облепени с тапети в сиво-синьо и бели шарки и украсени с няколко религиозни картини в рамки. До източната стена имаше висока махагонова библиотека, пълна със стари книги с твърди корици. Вдясно от входа стаята продължаваше в малка кухня. На единичното легло с железни рамки, което заемаше пространството между кухнята и задната стена, седеше ужасено момче — дребно и мършаво, високо метър шейсет и пет, с тясна брадичка, малки кафяви очи, близко разположени, и заострен нос.

— Ние ще поемем от тук. Благодаря — каза Хънтър на полицая, който стоеше до библиотеката, когато двамата с Гарсия влязоха в стаята. Момчето сякаш не ги забеляза. Втренченият му поглед беше прикован в недокоснатата чаша кафе в ръката му. Очите му бяха зачервени и подпухнали от плач.