Крис Картър - Екзекуторът

Хънтър закачи значката на колана си и забеляза, че Карлос разговаря с млад полицай. Въпреки ранния час Гарсия беше съсредоточен и нащрек. Дългата му тъмнокестенява коса още беше влажна от сутрешния душ.

— Днес не трябваше ли да имаме почивен ден? — тихо попита Карлос, когато Робърт се приближи до тях.

Робърт кимна на младото ченге, което мълчаливо отвърна на жеста.

— Ние сме от специализираната секция „Убийства“, Карлос. — Той пъхна ръце в джобовете на якето си. — Думи като почивен ден, повишение на заплатата и ваканция не се отнасят за нас. Вече би трябвало да си го разбрал.

— Уча се бързо.

— Влиза ли вътре? — попита Робърт и светлосините му очи се фокусираха в църквата.

— Току-що дойдох.

Хънтър се обърна към младия полицай:

— А ти?

Ченгето беше високо метър осемдесет и пет и с атлетично телосложение. Той нервно прокара пръсти през късо подстриганата си коса, смутен от изпитателния поглед на детектива.

— И аз още не съм влизал вътре, но гледката очевидно не е приятна. Виждате ли онези двамата там? — Той посочи двама полицаи с пребледнели лица, които стояха вляво от църквата. — Те са пристигнали първи на местопрестъплението. Чух ги да казват, че след двайсетина секунди изскочили навън и си изповръщали червата. — Машинално погледна часовника си. — Аз дойдох пет минути след тях.

Робърт потърка врата си и напипа твърдия грапав белег на тила си. Очите му внимателно оглеждаха тълпата, която вече се беше събрала отвъд жълтата лента.

— Носиш ли фотоапарат? — попита той младия полицай, който поклати глава и се намръщи. — А мобилният ти телефон има ли фотоапарат?

— Да. Защо?

— Искам да направиш няколко снимки на тълпата.

— На тълпата? — озадачено попита ченгето.

— Да, но дискретно. Престори се, че снимаш местопрестъплението отвън. Опитай се да обхванеш всички от различни ъгли. Ще можеш ли?

— Да, но…

— Имай ми доверие — успокои го Хънтър. — После ще ти обясня.

Младият полицай кимна нетърпеливо, протегна ръка и извади мобилния си телефон от патрулната кола.

— Лешоядите вече са тук — отбеляза Гарсия, когато се приближиха до жълтата лента. Репортерите зад тях си проправяха път през тълпата. Светкавиците на фотоапаратите им проблясваха. — Мисля, че те са чули повикването преди нас.

— Да — съгласи се Робърт. — Те плащат добре за информация.

Полицаят, който стоеше зад лентата, им кимна.

— Детектив Хънтър — извика нисък, закръглен и плешив репортер. — Смятате ли, че убийството е извършено от религиозни подбуди?

Робърт се обърна към групата журналисти. Разбираше опасенията им. Нечий живот беше отнет в малката църква и всички знаеха, че щом случаят е възложен на него, убийството е било извършено с особена жестокост.

— Току-що дойдохме, Том — с монотонен глас отвърна. — Още не сме влизали вътре. На този етап вие вероятно знаете повече от нас.

— Възможно ли е това да е дело на сериен убиец? — попита висока, привлекателна брюнетка. Беше облечена в дебело зимно палто и държеше малък касетофон. Хънтър я виждаше за пръв път.

— Заеквах ли? — измърмори той и погледна Карлос. — Този път ще го кажа по-бавно за онези, на които им е трудно да следят мисълта ми. — Той се втренчи в чернокосата. — Току-що дойдохме. Още не сме влизали вътре. И знаете упражнението. Ако искате информация, ще трябва да изчакате официалната пресконференция на полицията. Ако има такава.

Брюнетката не трепна от погледа му и после се оттегли накрая на тълпата.

На изтърканите каменни стъпала пред входа на църквата чакаше криминалист от лабораторията, готов да даде бели престилки от тайвек на двамата детективи.

Те влязоха вътре и мигновено ги блъсна воня — смесица от пот, старо дърво и острият, металически мирис на кръв.

Двете дълги редици с пейки от червен дъб бяха разделени от тясна пътека, която минаваше от входа до стъпалата пред олтара. В оживени дни католическата църква „Седемте светии“ побираше близо двеста богомолци.

Малкото помещение беше ярко осветено от два мощни прожектора, поставени на метални стативи. Всичко изглеждаше ярко и клинично на неестествения им блясък. В края на пътеката трима криминалисти снимаха и взимаха отпечатъци на всеки сантиметър от олтара и изповедалнята вдясно.

Вратата се затвори зад тях. Хънтър почувства мъчителното безпокойство, което го обземаше с първите стъпки към всяко ново местопрестъпление.

Криминалистите ги чуха, че се приближават, престанаха да работят и неспокойно вдигнаха глави. Двамата детективи се отправиха към тях и спряха пред стъпалата на олтара.