Крис Картър - Екзекуторът

Коридорът на втория етаж беше дълъг, тесен, тъмен и зловещо тих. Всички лампи бяха изпочупени. Хънтър нямаше време да чака подкрепленията. Извади пистолета си и тръгна по коридора, колкото можеше по-предпазливо и безшумно. Стигна до дъното и натисна дръжката на вратата, която беше посочил Тревър. Беше отключена. Робърт бавно я бутна с дулото на пистолета, изви ръка към стената и потърси електрическия ключ за осветлението. Намери го и го натисна, но апартаментът продължи да тъне в мрак.

По дяволите!

Имаше две възможности за избор — да издържи на болката от раната и да използва фенерчето или да рискува и да влезе в тъмното жилище. Той стисна зъби, пое си дълбоко дъх, извади фенерчето и прекрачи прага.

Всекидневната беше малка и оскъдно обзаведена, но имаше множество скрити ъгли. Хънтър забеляза кухня и малък коридор, водещ до затворена врата. Трябваше да провери скритите ъгли, преди да продължи. Хвана здраво оръжието си и предпазливо тръгна. Направи само две крачки, когато нещо го накара да се смрази на мястото си. Долови тежка миризма и сърцето му се сви. Много добре познаваше този мирис.

Кръв.

Миризмата беше силна и той разбра, че кръвта е много. Завъртя се бавно и едва не се задави, когато я видя.

— О, боже, не!

Тя беше гола и коленичила в ъгъла с прерязано гърло.

Хънтър се втурна към Моли. Едва когато се приближи и коленичи до нея, той осъзна, че косите й са руси. Той освети лицето й с фенерчето. Тъмносините й очи бяха отворени и застинали във вечен страх — моментна снимка на ужасяващите й последни мигове. Но момичето не беше Моли.

Изведнъж се чу изтракване.

Робърт скочи. Сетивата му бяха изострени до крайност. Шумът се разнесе от малкия коридор до кухнята. Бързо и тихо той долепи гръб до стената вдясно от входа за коридорчето, пое си дълбоко дъх и се вмъкна вътре. Пистолетът му търсеше мишена. Отново цареше тишина, но нещо се беше променило. Вратата в дъното беше отворена. Робърт беше сигурен, че я затвори, когато влезе в апартамента. Спалнята беше осветена от слаби, мъждукащи светлини. Свещи. Той беше убеден, че това е клопка, но нямаше друг избор.

Чу приглушено хленчене и се обнадежди. Знаеше, че там е Моли, но усещаше присъствието и на още един човек. Тя не беше сама.

Робърт пристъпи в коридора и главата му се замая. Нямаше представа колко кръв е загубил, но силите му бързо го напускаха и му се виеше свят. Той спря за миг, за да възвърне равновесие. Неочаквано висок мъж с атлетично телосложение измъкна Моли в полезрението му. До главата й беше опрян пистолет. Тя беше гола и ужасена и плачеше.

— Моли — промълви Хънтър и въпреки че защитните му инстинкти го подтикваха да отиде при нея, той не помръдна. Пистолетът му беше насочен към загадъчния човек зад нея.

— Хвърли оръжието, детективе.

Робърт се поколеба.

Нападателят притисна по-силно пистолета в слепоочието на момичето.

— Пусни оръжието или тя ще умре — сега и на място.

— Добре. — Завъртя пистолета на пръста си. — Ще го оставя. Нека поговорим. Не е необходимо никой да умира.

Моли се задави от сълзите си и тялото й рязко се дръпна напред, но силната ръка на мъжа я държеше здраво.

— Сложи пистолета на пода и го ритни към мен. Ако не стигне до тук, тя ще умре, а после и ти.

„Дежа вю“ — помисли си Робърт, но се подчини на заповедта и плъзна оръжието си по пода. Човекът излезе пред Моли и спря пистолета с десния си крак. Очите му се стрелнаха за миг надолу, но не достатъчно дълго, за да може Хънтър да предприеме нещо.

— „Хеклер и Кох UPS Тактикал“? — Мъжът изглеждаше смаян. — Любимото оръжие на морските пехотинци и специалните правителствени оперативни агенти. Добър избор. Виждам, че разбираш от оръжия.

— Ти също — отвърна Робърт.

— Така е — злобно се усмихна човекът.

Хънтър най-после видя чертите му в сумрака. Лицето носеше белезите на труден и нещастен живот — дълбоки бръчки, груба кожа, студени и тъжни очи и грозен белег от дясната страна на лявото ухо към средата на челото. Не беше нужно да се вглежда дълго, за да забележи приликата. В мъжа имаше нещо от Моли, може би устата или носът. Той беше баща й.

Джон Удс ритна встрани пистолета на детектива.

Робърт държеше ръцете си на височината на главата с дланите напред, за да покаже, че не представлява заплаха.

Погледът на Джон се спря на окървавената кърпа на лявата ръка на Хънтър.

— Раната изглежда болезнена и ти си блед. Предполагам, че си загубил много кръв, а?