Крис Картър - Екзекуторът

Той погледна наляво и после надясно, но не го видя. Къде беше проклетият детектив, по дяволите?

Робърт замахна с крак под масата и повали Тайлър, който с трясък се стовари на пода. Първо удари рамото си, а сетне главата. Пред очите му затанцуваха ярки петна. Когато избледняха, видя дулото на пистолет, насочен към него.

— Както казах — рече Хънтър, като държеше пистолета на Гарсия, който беше паднал на пода, когато блъсна металната маса, — играта свърши, Дан.

Робърт изви ръцете на Тайлър зад гърба му и му сложи същите белезници, от които се беше освободил преди по-малко от минута.

— Карлос, събуди се. — Той потупа лицето на партньора си.

Гарсия трепна и измънка нещо несвързано.

Робърт отново го плесна.

— Карлос, добре ли си?

Той се закашля и изплю кръв, а после примигна няколко пъти, докато очите му привикваха към слабата светлина.

— Какво се случи, мамка му? — попита, като видя бъркотията в стаята, заловения Тайлър и кървящия Хънтър.

— Не ти трябва да знаеш — отвърна Робърт и развърза партньора си.

— Трябва да отидеш в болница.

— Ти също — подсмихна се Хънтър. — Носът ти не изглежда добре.

— И ме боли ужасно. — Карлос докосна леко носа си и потрепна от болка.

— Първо ще се обадим в отдела.

Преди Робърт да има възможност да набере номера, телефонът му иззвъня. Екранчето показа номера на Моли.

— Моли? Къде си? Добре ли си? Къде отиде?

— Той… той е тук — с треперещ глас прошепна момичето.

— Какво? За кого говориш, Моли? Едва те чувам.

— Той е тук.

— Кой? Къде? И защо шепнеш?

— Защото той е тук, в апартамента — задъхано отвърна тя. — Убиецът дойде за мен.

— Моли, успокой се. — Хънтър се опита да говори спокойно и изтръпна от болката, която прониза лявата му ръка. — Той не е дошъл да те убие. Хванахме го. Той е тук пред мен и няма да ходи никъде. Вече не трябва да се страхуваш.

— Не. Заловили сте друг.

Робърт трудно разбираше думите й, защото гласът й беше задавен от ридания.

— Какво? Защо мислиш, че сме хванали друг?

— Той… той е тук, в апартамента.

Хънтър погледна Тайлър и едва тогава проумя предизвикателната усмивка на играча на фондовата борса.

— Направил си грешка, детективе. — Студената му усмивка стана по-широка. — Тя не би трябвало да се страхува от мен.

Гарсия потрепери.

— Какви ги бръщолеви тоя, по дяволите?

Устата на Робърт пресъхна.

— Моли, говори. Там ли си още?

Моли се уплаши толкова много, че загуби ориентация и влезе в спалнята. Там цареше мрак, с изключение на леката светлина, която проникваше през пролуката между завесите. Объркана и разтреперана, тя се обърна, без да знае какво търси, и страхът я парализира. От ъгъла на стаята, скрити в сенките, я гледаха две очи.

Гумите на хондата изсвириха пронизително, когато Хънтър зави и подкара по булевард „Саут Бевърли Глен“. Нямаше време да обяснява. Взе колата на Карлос и го остави да се обади на капитан Блейк и да й разкаже какво се е случило в къщата на Дан Тайлър.

Тревър Толино се обади на Робърт веднага щом Моли затвори.

— Казвай, Тревър — извика той. — Къде да отида?

— Тя е в Дауни, Робърт, но все още не знам точното място. Телефонът й се върна в мрежата едва преди няколко минути, но добрата новина е, че все още е включен. Ако остане така още десет-петнайсет минути, с помощта на вградения джипиес ще те заведа на няколко метра от нея.

Хънтър излезе от магистралата „Сан Диего“ и пое по Глен Андерсън Фрийуей, като караше със сто четирийсет и пет километра в час.

— Тревър, какво е положението? Ще бъда в Дауни след две минути.

— Още малко. Някъде на Стюарт и Грей Роуд. Нуждаеш ли се от указания?

— Не. Знам улицата. Трябва ми адрес.

Лявата ръка на Робърт пламтеше от умопомрачителна болка. Куршумът беше минал през трицепса му и всяко протягане на ръката беше агония. Той шофираше предимно с дясната ръка.

— Готово, Робърт — разнесе се от говорителите дрезгавият глас на Тревър. — Стюарт 9160 и Грей Роуд, жилищен комплекс от седем сгради „Апартаменти Вила Дауни“. Сигналът идва от втората сграда вдясно, като влезеш на паркинга откъм главния път. Апартаментът е на втория етаж в края на блока.

Когато Хънтър зави по улицата, заваля проливен дъжд.

— Там съм. Изпрати ми подкрепления, Тревър.

Импровизираният турникет, с който Гарсия беше стегнал ръката му, се беше разхлабил и раната отново кървеше. Робърт използва зъбите и дясната си ръка и доколкото можа, завърза възела. Пронизващата болка изсмукваше въздуха от белите му дробове и за миг всичко се завъртя пред очите му.