Дейвид Балдачи: Дяволският квадрат

Набитият и елегантно облечен министър-председател слезе бавно, подпомогнат от двама сътрудници, после пъргаво закуцука нагоре по стъпалата под навеса, който беше прикривал главите на десетки държавни ръководители преди него. На левия му глезен белееше дебела превръзка. Приближаваше се към входа на сградата, откъдето десетки очи наблюдаваха околността за евентуална опасност. Сред тях имаше и няколко души от личната охрана на британския премиер, но отговорността за знатния гост както винаги беше почти изцяло на специалните екипи на Сикрет Сървис.

От мястото си Стоун нямаше как да види слизането на куцукащия премиер от лимузината и затова отново насочи вниманието си към парка. Дебелакът прекосяваше тревната площ в средата, а жената всеки момент щеше да излезе от парка. Мъжът в костюма вече крачеше по тротоара на Ейч Стрийт.

Изтекоха още пет секунди, после екна първият изстрел.

Свистящото парче олово разрови тревата на метър вдясно от Стоун, вдигна се малко облаче прах. Последваха още изстрели. Куршумите се забиваха в дърветата, ровеха цветните лехи и рикошираха в статуите.

Всичко се развиваше като на филм със забавен каданс. Стоун се просна по корем и извърна поглед в посоката, от която идваше стрелбата. Мъжът в костюма и жената вече не се виждаха. Бандитът все още беше зад него, но и той се бе проснал по корем. А горкият дебелак в анцуг тичаше като луд, за да си спаси кожата. Миг по-късно фигурата му изчезна в далечината.

Стрелбата спря. Настъпи мъртва тишина. Стоун бавно се надигна. Вместо да се стегнат, мускулите му се отпуснаха. Нямаше кой да прецени дали точно това му спаси живота.

Бомбата се взриви. Центърът на парка „Лафайет“ потъна в дим и летящи отломки. Огромната тежка статуя на Джаксън се люшна встрани и падна. Мраморният й постамент се разцепи на две. Това сложи край на сто и петдесет годишното й доминиращо присъствие в парка.

Ударната вълна повдигна Стоун и го запрати в нещо твърдо. За част от секундата долови барабаненето на отломките, които се сипеха отвсякъде. Дробовете му се изпълниха с дим, прах и противната миризма на експлозиви.

Ехото от взрива бавно заглъхна, заменено от викове, сирени и свистенето на автомобилни гуми по асфалта. Но Оливър Стоун не чуваше нищо, проснат по очи на земята.

— Оливър?

Миризмата на дезинфектанти и латекс го блъсна в ноздрите. Намираше се в болница. Това беше далеч по-добър вариант от моргата.

Клепачите му потрепнаха, очите му се взряха в лицето й.

— Анабел?

Анабел Конрой, неофициален член на клуб „Кемъл“ и ненадминат майстор на измамите, стискаше ръката му. Беше висока и стройна, с дълга червеникава коса.

— Крайно време е да спреш да се навърташ около взривни устройства.

Изрече тези думи с игрив тон, но изражението й беше сериозно. Свободната й ръка отметна кичур коса, което даде възможност на Стоун да забележи зачервените й очи. Анабел рядко плачеше, но явно беше проляла сълзи за него.

Той докосна бинтованата си глава.

— Не е пукната, нали?

— Не. Имаш само леко сътресение.

Очите му обиколиха стаята, която се оказа доста претъпкана. От другата страна на леглото стърчеше грамадният Рубън Роудс с физика на защитник от НФЛ, до който едва се виждаше дребничкият библиотекар Кейлъб Шоу.

Високият агент на Сикрет Сървис Алекс Форд стоеше вдясно от Анабел със загрижено изражение. Зад тях надничаше Хари Фин.

— Когато чух за експлозията в парка, веднага усетих, че имаш нещо общо — обади се Фин.

Стоун бавно седна в леглото.

— Всъщност какво се случи?

— Още не е ясно — отговори Алекс Форд. — Преди взривяването на бомбата е имало и стрелба.

— Кой още е пострадал? Британският премиер?

— Не. Успял е да влезе в Блеър Хаус преди експлозията.

— Слава богу, че никой не е ранен, защото стрелбата беше доста интензивна.

— Това си е направо чудо.

— Някакви теории? — изгледа го Стоун.

— Още не. Паркът е унищожен почти напълно. Запечатан е отвсякъде.

— Премиерът, нали?

— По предварителни сведения именно той е бил мишената — кимна агентът.

— Опитът е бил несполучлив — добави Рубън. — Стрелбата и експлозията се случват в парка, където той изобщо не е стъпил.

Стоун не сваляше очи от лицето на Алекс.

— Някакви възражения срещу това мнение? — бавно попита той. Всяка изречена дума усилваше болката в главата му. Преди трийсет години със сигурност вече щеше да е забравил контузията.