Дейвид Балдачи: Дяволският квадрат

Стоун извърна глава към статуята на конника в центъра на парка. Това беше Андрю Джаксън, герой от Битката за Ню Орлиънс и седми президент на Америка, стъпил на солиден мраморен постамент — първата статуя на човек на кон, направена в Америка. От двете й страни стояха старинни топове, а в четирите края на парка се издигаха статуите на още четирима герои от Американската революция, всичките чужденци.

На север от статуята на Джаксън се простираха отлично поддържани цветни лехи, в средата на които се издигаше наскоро засадено дърво, оградено с жълта лента. Това се налагаше заради изкопаната около него дълбока дупка, чийто периметър бе по-голям от коренището поне с един метър. Пръстта от нея се издигаше на купчини, струпани върху специално поставен син брезент.

Стоун вдигна поглед към мястото, откъдето бе сигурен, че дебнат снайперисти. Те не се виждаха, но той знаеше, че са там. По всяка вероятност го държаха на мушка — ей така, като част от тренировката.

Без експерименти със спусъка, господа. Искам мозъкът ми да си остане на място.

Официалната вечеря в Белия дом току-що беше приключила. От „Къщата на нациите“ се точеше върволица добре нахранени ВИП персони, една от които беше министър-председателят на Великобритания. Чакащият отпред автомобилен кортеж щеше да го отведе съвсем наблизо, в резиденцията за почетни гости от чужбина Блеър Хаус, която се намираше в западния край на парка. До нея можеше да се стигне пеша само за няколко минути, но държавните глави вече бяха лишени от тази елементарна човешка потребност. За тях светът отдавна се беше променил.

Стоун извърна глава и веднага засече жената, която седеше на една пейка пред овалния фонтан в източната част на парка — между Джаксън и статуята на полския генерал Тадеуш Косцюшко, който беше помогнал на английските колонии да получат своята независимост от Британската монархия. Стоун не пропусна да отбележи иронията на ситуацията, при която лидерът на същата тази страна щеше да обитава резиденция, гледаща към паметника.

Жената беше облечена с черни панталони и тънко бяло палто. На пейката до нея лежеше голяма чанта. Очите й бяха затворени, сякаш дремеше.

Странно, помисли си Стоун. Никой не дреме в парка „Лафайет“ в този час.

Тя не беше единственият посетител в парка. Стоун извърна глава към дърветата в северозападната част, сред които зърна гърба на мъж в костюм, с куфарче в ръка. Мъжът спря пред статуята на немския офицер Фридрих Вилхелм фон Щойбен, който преди повече от два века също беше помогнал на колониите да сритат задника на лудия крал Джордж.

Миг по-късно откъм църквата „Сейнт Джон“ се появи още един посетител — нисък мъж с увиснало шкембе, облечен в анцуг, — въпреки че се движеше едва-едва, сякаш всяко допълнително усилие го заплашваше с инфаркт. На колана около внушителното шкембе личеше нещо като айпод, на главата му имаше слушалки.

И накрая, в парка присъстваше още един мъж с вид на уличен бандит. Носеше тесни дънки, потник, яке в камуфлажен цвят и ботуши. Той се придвижваше бавно по централната алея и това също беше странно, тъй като хора като него рядко се мяркаха тук заради повишеното полицейско присъствие. А тази вечер това присъствие имаше всички причини да бъде по-многобройно и по-бдително от обикновено.

Официалните приеми караха представителите на закона да бъдат нащрек, буквално с пръст на спусъка. Бяха готови първо да стрелят, а после да мислят за последиците. Защото всички носеха отговорност в случай на инцидент с някоя високопоставена персона. Което в техния случай означаваше падане на глави и лишаване от заслужена пенсия.

Но Стоун не беше тук, за да мисли за тези неща. Беше дошъл да се сбогува с парка „Лафайет“. След два дни заминаваше за едномесечния подготвителен лагер, след което му предстоеше пътуване до Мексико. Вече беше решил да не казва нищо на приятелите си от клуб „Кемъл“. Така беше най-добре, защото, ако споделеше нещо, те щяха да надушат истината, което щеше да има непредвидими последици. Той заслужаваше да бъде пожертван, но не и те.

Напълни дробовете си с въздух и още веднъж се огледа. Усмихна се на дръвчето гинко срещу наскоро посадения клен край статуята на Джаксън. Когато дойде за пръв път тук, беше есен и листата му бяха обагрени в яркожълто. Гинко имаше на много места в града, но в парка „Лафайет“ това беше единственото. Беше чувал, че тези дръвчета живеят по хиляда години, и неволно се запита как ли ще изглежда то след десет века. Дали все още щеше да е тук? Дали щеше да съществува голямата бяла сграда отсреща?