Дейвид Балдачи - Дяволският квадрат

— Къде отиваме? — попита.

Не очакваше отговор и не го получи.

След минута се оказа сам пред една бяла сграда, която всички американци познаваха. Не чака дълго. Появиха се други мъже. По-опитни и по-високопоставени от четиримата, които го бяха докарали. Вътрешният кръг. Колкото повече се приближаваше към центъра, толкова по-опитен ставаше персоналът. Поеха по дълъг коридор с многобройни врати от двете страни. Всички бяха затворени. Не толкова поради късния час, а просто защото правилата бяха такива. Тази сграда никога не спеше.

Вратата се отвори, а после се захлопна зад гърба му. Стоун отново остана сам, но пак не за дълго. От друга врата в дъното на стаята се появи един мъж, който му направи знак да седне, без дори да го погледне.

Стоун се подчини.

Мъжът се настани зад бюрото.

Тук Стоун беше неофициален посетител. Официалните ги записваха в дневник, но те рядко се появяваха нощем. Мъжът насреща му беше със спортен панталон и риза с отворена яка. Носеше мокасини. Сложи си очила за четене и се зарови в документите пред себе си. Стоун го разгледа на светлината на настолната лампа. Напрегнат и решителен. Мъжът отмести документите и свали очилата си.

— Имаме проблем — промълви президентът на САЩ Джеймс Бренан. — Нуждаем се от твоята помощ.

Стоун беше леко изненадан, но не го показа. В такива ситуации изненадата не беше препоръчителна.

— Какъв проблем? — попита той.

— С руснаците.

— Ясно.

Нищо ново , помисли си той. Често имаме проблеми с руснаците.

— Ти си бил там — каза президентът. Това не беше въпрос.

— Много пъти — кимна Стоун.

— Говориш езика. — Отново не прозвуча като въпрос и Стоун замълча. — Познаваш тактиката им.

— Познавах я. Оттогава минаха много години.

— Когато човек живее достатъчно дълго, неминуемо забелязва, че тенденциите се повтарят — мрачно се усмихна Бренан. — Както в прическите и облеклото, така и в шпионските техники.

Той се облегна назад и качи краката си на бюрото „Резолют“, подарено на Америка от кралица Виктория в края на XIX век. Пръв го беше използвал Ръдърфорд Хейс, а сега на него седеше Джеймс Бренан.

— Руснаците са изградили широка шпионска мрежа в страната ни — продължи той. — ФБР успя да арестува много техни агенти, внедри и свои хора сред тях. Но въпреки това ние не разполагаме с информация за голяма част от руските шпиони.

— Шпионажът е неразделна част от отношенията между отделните държави — отвърна Стоун. — Убеден съм, че и ние разполагаме с подобна мрежа в Русия.

— Това е извън темата.

— Добре — съгласи се Стоун, макар да беше на мнение, че именно това е същността на темата.

— Руските картели контролират всички големи канали за разпространение на наркотици в източното полукълбо. Става дума за колосални суми.

Стоун кимна. Това му беше известно.

— А сега вече контролират и каналите в западното полукълбо — добави президентът.

Това беше новина за Стоун.

— Доколкото ми е известно, мексиканците са започнали да изтласкват колумбийците от този пазар — подхвърли той.

Бренан кимна замислено. От загриженото му лице личеше, че е изчел планини от доклади по въпроса.

— Продуктът няма значение, важни са каналите — каза той. — Боклукът може да се произвежда навсякъде, но основното е да достигне до купувачите. А в тази част на света купувачи са американците . И руснаците здраво са притиснали южните ни съседи, Стоун. Използвали са всякакви средства, за да се доберат до върха — убийства, взривявания, изтезания. В резултат на това днес те контролират деветдесет процента от бизнеса, което е много сериозен проблем.

— Но доколкото съм запознат, Карлос Монтоя е…

— Така пишат вестниците — нетърпеливо го прекъсна президентът. — Същото повтарят до втръсване и „Фокс Нюз“, и Си Ен Ен, но истината е друга. С Карлос Монтоя е свършено. Той беше един от най-отвратителните престъпници в Мексико. Ликвидирал е двама от братята си, за да овладее семейния бизнес, но не може да се сравнява с руснаците. Според последни сведения от нашите разузнавателни централи той вече не е между живите. В света на дрогата никога не е имало по-жестоки и безскрупулни убийци от руснаците.

— Ясно — отбеляза безстрастно Стоун.

— Докато мексиканските картели бяха противникът, нещата бяха под контрол. Непълен, разбира се, но достатъчен. Сега обаче става въпрос за нашата национална сигурност. Доскоро се борехме с разпространението на дрогата на южната ни граница и в гъсто населените райони, където картелите действаха главно чрез престъпни банди. Но с руснаците нещата станаха различни.