Дейвид Балдачи - Дяволският квадрат

— На бойното поле — да. Но в по-широк план не съм го заслужил. Преди оказването на подобна чест трябва да бъде отчетено всичко . Мисля, че именно затова съм тук.

Погледите им се срещнаха над широката и гладка повърхност на бюрото „Резолют“. Президентът много добре разбираше какво включва това всичко. Човек на име Картър Грей. И друг на име Роджър Симпсън. Двама известни американци, близки приятели на президента. И двамата мъртви. По вина на Оливър Стоун, който бе имал достатъчно основания да ги ликвидира и го беше направил. За убийството им нямаше нито юридическо, нито дори морално извинение. Стоун прекрасно го знаеше, включително и в момента, в който беше натиснал спусъка.

Въпреки всичко, ако някой на този свят заслужаваше да умре, това бяха именно онези двамата.

— Ти ми спаси живота — притеснено започна Бренан.

— Но отнех живота на други двама и вие прекрасно го знаете.

Президентът рязко се изправи и пристъпи към прозореца. Стоун внимателно го наблюдаваше. Най-после го беше казал. Сега идваше ред на Бренан да сложи картите си на масата.

— Грей щеше да ме убие.

— Да, така е.

— Грубо казано, именно затова не бях особено смутен от факта, че го ликвидира.

— Но Симпсън?

Президентът се обърна да го погледне.

— Направих известни проучвания по въпроса. Разбирам защо си искал да го ликвидираш. Но цивилизованият свят не приема хладнокръвното убийство, Стоун.

— Освен ако то не е поръчано от високо място — допълни Стоун. — От хора, които са заемали стола, на който седите сега.

Президентът машинално погледна стола зад бюрото и отмести очи.

— Мисията е опасна, Стоун — промълви той. — Ще получиш всичко, от което се нуждаеш за нейното изпълнение. Но гаранции няма да има.

— Никога не е имало гаранции.

Президентът се върна на мястото си и сплете пръсти на бюрото в нещо като импровизиран щит.

Стоун изчака известно време, но Бренан мълчеше.

— Това ще е моето изкупление, нали? — подхвърли най-сетне той.

Президентът свали ръцете си от бюрото.

— Да, точно така, изкупление — отговори си сам Стоун. — Вместо нежелан от никого съдебен процес, по време на който ще бъдат разкрити доста неприятни истини за правителството и някои негови високопоставени служители, вече покойници. А вие нямате желание да заповядате моята екзекуция, защото, както вече споменахте, цивилизованият свят не приема хладнокръвното убийство.

— Говориш без заобикалки — тихо рече Бренан.

— Особено когато онова, което казвам, е истина.

— Мисля, че разбираш моята дилема.

— Не се извинявайте, че имате съвест, сър. Служил съм на ваши предшественици, които изобщо не я притежаваха.

— Последиците при евентуален провал ще бъдат тежки и ти прекрасно го знаеш. Руснаците са безмилостни.

— А ако успея?

— Ще забравиш, че държавните служители изобщо са чукали на вратата ти.

Бренан се приведе напред.

— Приемаш ли?

— Приемам — отвърна Стоун, стана и се насочи към вратата. — Ако не се върна, моля да уведомите приятелите ми, че съм загинал в служба на страната си.

Президентът кимна.

— Благодаря — рече Оливър Стоун.

На другата вечер Стоун се насочи към мястото, което посещаваше от десетилетия — парка „Лафайет“ с площ от трийсет декара, който се намираше точно срещу Белия дом. Някога го бяха наричали Президентския парк, но днес това наименование включваше всичките зелени площи около резиденцията на държавния глава не само на север, но и на юг, където се простираше Елипсата със своите двеста декара. Отделянето на „Лафайет“ като самостоятелен парк беше станало по времето на Томас Джеферсън, когато бе изградено Пенсилвания Авеню, пресичащо огромния терен.

През последните двеста години паркът бе използван за най-различни цели — гробище, пазар за роби и дори хиподрум. Световната си известност дължеше на факта, че бе най-гъсто населеното с катерички място на света. И до ден-днешен симпатичните животинки се срещаха буквално на всяка педя. Никой не можеше да обясни защо. Паркът бе претърпял драматични промени от първата поява на Стоун тук, когато бе забил табела с надпис: Искам истината.

Нямаше я вече групичката постоянно протестиращи с опърпаните палатки, спалните чували и радикалните плакати. След атентата в Оклахома Сити величественото Пенсилвания Авеню беше затворено за автомобилен трафик.

Хората, институциите и държавите се страхуваха, и то с основание. Ако Франклин Рузвелт беше жив и отново обитаваше Белия дом, той положително щеше да извика една от най-прочутите си сентенции: „Страхът е единственото нещо, от което трябва да се страхуваме.“ Но дори тези думи нямаше да помогнат. Страшилищата очевидно бяха завладели сърцата и умовете на обикновените граждани.