Дейвид Балдачи: Дяволският квадрат

— Искате да кажете, че съществува връзка между картелите и шпионската им мрежа?

Бренан го изгледа, изненадан от скоростта, с която Стоун навързваше нещата.

— Така мислим. Дори нещо повече: имаме основателни подозрения, че наркокартелите им действат с благословията на руското правителство.

— Това е много обезпокоително заключение — рече Стоун.

— Според нас е вярно. Незаконната търговия с наркотици е водещо перо във външната търговия на Русия. Произвеждат ги в стари лаборатории, останали от съветско време, и ги разпространяват с всички възможни средства. Плащат на когото трябва и убиват всеки, когото не могат да подкупят. Говорим за огромни парични потоци. За стотици милиарди долари. Прекалено много пари са и правителството няма как да не поиска своя дял. А и това не е всичко…

— Искате да кажете, че колкото повече дрога пласират в Америка, толкова по-слаби ставаме като нация. Тази дейност изсмуква не само долари, но и мозъци. Увеличават се дребните и едрите престъпления, стопяват се ресурсите ни, тъй като се прехвърлят активи от продуктивния към непродуктивния бизнес?

Бренан отново остана изненадан от точността на заключенията му.

— Точно така — каза той. — А руснаците са наясно със силата на пристрастяването, защото голяма част от собствената им нация злоупотребява както с дрогата, така и с алкохола. Напоследък регистрираме абсолютно целенасочената им дейност да залеят Америка с наркотични вещества.

Президентът замълча за момент, облегна се на стола си и добави:

— Но има и още един утежняващ фактор…

— Те са ядрена сила — каза Стоун. — Разполагат с толкова бойни глави, колкото и ние.

Бренан кимна и продължи:

— И имат амбицията отново да се озоват на върха. Може би искат да бъдат единствената суперсила, да ни изместят от водещото място. Да не говорим, че имат изключително силно влияние в Близкия и Далечния изток. От тях се страхуват дори китайците и израелците, най-малкото заради непредвидимостта им.

— Добре, ясно. Но какво общо имам аз с това? — попита Стоун.

— Руснаците се върнаха към старата си тактика, Стоун. От вашата ера.

— Е, не съм чак толкова стар. Мисля, че в Управлението все още работят шпиони от „моята ера“.

— Не, вече не работят — каза президентът. — Преди Единайсети септември имаше съкращения и много от по-възрастните служители бяха пенсионирани — някои доброволно, други не чак толкова. Но големите реформи станаха след атентата. В резултат на тях три четвърти от агентите на Централното разузнавателно управление се оказват младежи на двайсет и няколко години, които знаят за Русия само две неща — че там се прави хубава водка и че е много студено. Но ти добре познаваш Русия, особено когато говорим за шпионаж. Знаеш за нея много повече, отколкото всички сегашни шефове в Управлението. — След кратка пауза той продължи: — Освен това сме наясно с твоите специални умения. За да ги придобиеш, държавата е вложила в теб значителни средства.

Може би трябва да се чувствам виновен. Много интересно.

— Моите контакти там отдавна са мъртви и погребани.

— Което всъщност е предимство. Появяваш се от нищото, като непозната стока с никому неизвестни качества.

— Как ще започнем?

— Завръщането ти ще бъде неофициално, разбира се. Преди това ще има известна подготовка. Но подозирам, че само след месец ще бъдеш готов за заминаване.

— За Русия ли?

— Не. Ще отидеш в Мексико и в други страни от Латинска Америка. Искаме те там, откъдето пристига дрогата. Излишно е да ти казвам, че работата ще е трудна и опасна. — Президентът замълча и хвърли поглед към късо подстриганата му бяла коса.

— Очевидно е, че вече не съм млад — отгатна мислите му Стоун.

— Никой от нас не е млад.

Стоун кимна. Мислите му препускаха към очевидното заключение. После зададе само един въпрос:

— Защо?

— Вече ти казах защо. В много отношения ти си най-доброто, с което разполагаме. А проблемът е сериозен.

— Може ли да чуя и останалото?

— Останалото ли?

— Защо всъщност съм тук?

— Не разбирам — раздразнено отвърна президентът. Мисля, че бях пределно ясен.

— При последното ми посещение ви обясних някои неща и намекнах за други.

Президентът не реагира.

— А после ми беше предложен Медалът на честта.

— Който отказа! — рязко отвърна Бренан. — Доколкото си спомням, той щеше да ти е първият.

— Човек трябва да отказва нещата, които не заслужава.

— Глупости! С поведението си на бойното поле ти си заслужил много повече от този медал!