Дейвид Балдачи - Дяволският квадрат

— Защо отиде в парка точно по това време? — попита Анабел.

— По сантиментални причини — небрежно отвърна той и отново се обърна към Алекс. — Как стана така, че имаше толкова много пропуски в охраната?

— Нямаше пропуски — сбърчи вежди агентът. — А паркът е обществено място.

— Не и когато става въпрос за сигурността — поклати глава Стоун. — Изпитвал съм го на гърба си.

— Изпълнявам заповеди и това е всичко, Оливър.

— Добре, ясно. — Стоун огледа приятелите си. — Мога ли да си тръгна?

— Да, но с нас — обади се един глас до вратата.

Посетителите дружно се обърнаха към двамата цивилни, които се бяха появили на прага. Единият наближаваше петдесет, набит, с широки рамене и характерната издутина под сакото. Другият беше на около трийсет, някъде около метър и осемдесет, с къса прическа на морски пехотинец. Също въоръжен.

— Веднага — добави по-възрастният.

— Само не тук, за бога! — прошепна Стоун, докато черната лимузина навлизаше в комплекса на Националния разузнавателен център в Северна Вирджиния. Прекосиха добре поддържания с парите на данъкоплатците парк и се насочиха към ниската централна сграда, в която се планираха повечето от американските разузнавателни операции.

Една от стените на входното фоайе беше облепена с големи фотоси на терористични атаки срещу Съединените щати. Над тях висеше продълговата табела с надпис: НИКОГА ПОВЕЧЕ!

На отсрещната стена бяха окачени портретите на царете на разузнаването, ръководили центъра. Те бяха сравнително малко, тъй като той беше създаден едва след атентатите на 11 септември. Най-известният сред тях беше Картър Грей, който беше заемал многобройни важни постове в различните правителства. Той гледаше от стената хората, които бяха влезли във фоайето заедно със Стоун.

Преди десетилетия Стоун беше работил за него, но под истинското си име — Джон Кар. Като най-добрия професионален убиец на държавна служба той беше отдал всичките си сили и умения в служба на страната си. А за награда онези, за които беше работил, бяха ликвидирали всичките му близки хора. Това беше само една от причините да убие Картър Грей, но и тя беше достатъчна.

Дано гориш в ада, Картър — помисли си той, докато вратата се захлопваше зад гърба му. — Надявам се да се видим отново, когато и аз пристигна там.

Пет минути по-късно Стоун седеше зад малка дървена масичка в помещение без прозорци. Той машинално огледа тясното пространство, успокоявайки дишането си и опитвайки се да не мисли за болката, която пулсираше в главата му. Беше се озовал в килия за разпити.

Явно това ме чака.

Осветлението внезапно угасна и на отсрещната стена се появи кадър, прожектиран от дискретно монтирана камера в тавана.

На него се виждаше мъж, седнал на удобно тапицирано кресло зад излъскана масичка. Камерата беше хванала и част от луксозния интериор на реактивен самолет. Мъжът беше около петдесетгодишен, с късо подстригана гъста коса и зелени, бликащи от енергия очи.

— Очаквах разпит очи в очи — подхвърли Стоун, изпреварвайки виртуалния си събеседник.

— Съжалявам, но вместо това получавате мен — отвърна с лека усмивка мъжът.

Това беше новият директор на НРЦ Райли Уийвър, наследил покойния Картър Грей. Изключително отговорен пост, с който според правителствените кръгове Уийвър се справяше успешно. Все още не беше ясно дали това е полезно за страната.

Вратата се отвори в мига, в който директорът проговори. В килията влязоха двама души, които мълчаливо заеха позиции зад гърба на Стоун. Той мразеше да има въоръжени мъже зад себе си, но беше принуден да се примири. Тук беше гост, а правилата се определяха от домакините.

— Докладвайте! — заповяда Уийвър.

— Защо? — попита Стоун.

Усмивката на директора изчезна.

— Защото ви моля, и то много учтиво.

— За вас ли работя? — вдигна вежди Стоун. — Не си спомням да съм получавал подобна заповед.

— Изпълнете гражданския си дълг.

Стоун не отговори.

Уийвър направи кратка пауза и се приведе напред.

— Доколкото съм осведомен, вие плавате с попътен вятър — подхвърли той.

Стоун си спомни, че този човек е бил морски пехотинец. Забележката му означаваше, че все още се чувства свързан с тази общност, която бе неразделна част от флота. Намеквайки за попътен вятър, Уийвър явно визираше президента на САЩ. Но дали знаеше за срещата на Стоун с Бренан? И за предстоящото му пътуване за Мексико, където трябваше да поведе борба с руската наркомафия? Във всеки случай нямаше намерение да го осветлява по този въпрос.