Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Всичко наред ли е? — попита Магнусен и внезапно върна Гурджиев обратно в настоящето. — Не те очаквахме.

— Да, знам — съгласи се Гурджиев, — но нямаше къде другаде да отида.

Батчук навлезе в околността на имението, преди да види някого от охраната. Тухлената стена, заобикаляща имота, беше висока, но не беше особено трудна за изкачване и преодоляване. Истинската трудност беше да не позволи силуетът му да бъде забелязан на светлината на зазоряването. На върха на скалите нямаше дървета и листа, които да скрият движението му, но късметът беше на негова страна — откъм водата на призрачни вълни се носеше лека мъгла.

Щом скочи от другата страна на оградата, той дочу далечен лай и веднага се приведе надолу, неподвижен като скала. Ако в имението имаше кучета, особено ловджийски кучета, те щяха да представляват проблем. С този духащ към брега вятър те вече сигурно бяха надушили миризмата му или щяха да го направят всеки момент. Той видя зила близо до предната част на къщата. Докато наблюдаваше, един пазач излезе от сградата и закара зила до мястото, където бяха паркирани другите коли.

Веднага щом пазачът се прибра, Батчук се затича с всичка сила на зигзаг към лявата страна на къщата. Стигна до нея без инциденти, но сега вече чу цял хор от лаещи кучета, които бяха достатъчно наблизо, за да познае, че са руски ловджийски хрътки. Сами по себе си хрътките не бяха опасни — харесваха хората твърде много, но със сигурност щяха да накарат охраната вътре в сградата да застане нащрек. Очакваше пазачите да се появят навън всеки миг и да последват кучетата, които — вече беше сигурен в това — бяха надушили миризмата му.

Чувството му беше познато. Беше усетил какво е да си преследван в нощта, когато Ники му каза, че повече не може да се вижда с него, защото Алексей е разбрал за тях двамата и е вдигнал ужасен скандал. Тя недвусмислено настоя Батчук да не се меси, когато той й каза, че идва, за да се убеди, че е в безопасност.

— Нямам нужда от теб, за да се чувствам в безопасност — каза му тя. — Изобщо нямам нужда от теб.

— Имаш нужда от мен — като идиот отвърна той, сякаш беше седемнайсетгодишен. — Знам, че е така, Ники. Каквото и да говориш, не можеш да скриеш това от мен.

— Толкова си заблуден — изстреля тя в отговор. — Бях глупава, слаба и тъжна и ти ме хвана в този момент, възползва се от мен и се качи отгоре ми.

— Не ми пробутвай тия — ядоса се той. — Наслаждаваше се на всяка минута и ако не ме лъже паметта, ти беше тази, която се качи върху мен и беше ненаситна.

— Млъкни, млъкни, млъкни! — изпищя ужасено тя.

— Направих онова, което ти искаше от мен, нищо повече.

— Лъжец! Беше както ти искаше!

— Не можеш да се бориш с това, Ники. Дори не разбирам защо се опитваш да го правиш.

— Идиот, защото съм омъжена!

— Ще се разведеш с него, аз ще се погрижа да стане лесно.

— Обрекох сърцето си на него, нима не разбираш? — Внезапно гласът й прозвуча почти отчаяно. — Но не предполагам, че разбираш. И как ли би могъл? Ти нямаш душа, в теб няма нищо човешко, нямаш сърце, безмилостен си и винаги получаваш това, което искаш — за теб само това е важно.

— Тогава защо ми се отдаде? Защо крещеше в екстаз отново и отново? — Той едва успя да изрече последната дума, когато тя затвори телефона.

Един час по-късно Гурджиев се появи на вратата му и той нямаше никакъв друг избор, освен да го пусне да влезе, защото възрастния мъж знаеше, че си е у дома и ако се престореше, че не чува тропането по вратата трябваше да се превърне в затворник в собствения си апартамент. Вярно беше, че Батчук разполагаше с достатъчно власт, но и тази на Гурджиев също не беше малка и вицепремиерът не искаше да започва война, която би довела до края на политическата кариера и на двамата. Залогът беше твърде голям, за да си позволи да поеме такъв риск. И така, той отвори вратата и си понесе наказанието. Изслуша справедливото възмущение, изтърпя оскърбителния му гняв, наподобяваш воя на диво животно, което усеща, че потомството му е застрашено.

Батчук изглеждаше външно смирен, не спореше и приемаше думите на възрастния мъж с мълчаливо съгласие. Направи всичко, което Гурджиев искаше от него, без да се съпротивлява или да възразява. Позволи му да спечели битката и остави изхода на войната нерешен, докато не настъпеше моментът, в които той самият щеше да диктува началото на следващото действие.

Но кучетата не чакаха. Те се втурнаха между внимателно подрязаните храсти — чемшир и котонеастер, подредени грижливо като косата на генерал — към мястото под стрехата в задната част, където беше клекнал Батчук. Той обаче вече не беше там и хрътките започнаха да се въртят в шеметни кръгове, лаеха и джафкаха и ноздрите им се издуваха от миризмата, но нямаше накъде да поемат.