Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Нещо проблесна в очите на Алексей — някакво смущение или съмнение, предизвикано от думите на Батчук. В този миг на колебание Батчук се хвърли към него и го зашлеви толкова силно през лицето, че напълно неподготвеният Алексей политна назад към касата на вратата.

Батчук изтръгна пистолета от ръката му.

— Ти си палячо и наивник, Алексей. Използвах те, за да се добера до Ники. Наистина ли мислиш, че мога да бъда приятел с някой като теб, някой, който позволява да му отнемат жената?

Алексей, бесен на своя съперник и на самия себе си, се хвърли към Батчук, ревейки като мечка. Лениво и почти безгрижно Ориел го удари с пистолета по лицето.

— Точно така, тя се готвеше да те напусне, да напусне нещастния ти и жалък живот, за да бъде с мен.

Алексей продължаваше да се бори с Батчук, докато не му остави друг избор, освен да го хване за главата с едната ръка, а с другата за врата и да го счупи с едно-единствено рязко завъртане.

Дядя Гурджиев хвърли поглед надолу към оръжията, които той, Аника и Джак бяха оставили върху килима на салона, и чу Батчук да казва:

— Сега седнете и аз ще ви обясня какво е положението. — Те го послушаха и вицепремиерът продължи: — Двамата пазачи са мъртви, останалите са навън с кучетата и оставаме само ние. Не че разполагам с много време, но убиването не изисква много време.

— Каквото и да правиш, не забърквай момичето в това — отсече Джак и посочи Али. — Тя няма нищо общо с него.

— Тя е тук, нали? Видя лицето ми — поклати глава Батчук. — Никой не прави изключение.

— Ориел, тази битка е между мен и теб, пусни другите да си вървят — рязко се намеси Гурджиев.

— Казах ти, че идвам за Аника. Казах ти, че тя престъпи границата на твоята защита. Да не би да смяташе, че не говоря сериозно?

— Той ще ме преследва, знам го — каза Ники, докато лежеше в болничната стая.

— Що се отнася до това, не трябва да се страхуваш — успокои я Гурджиев, — аз ще те защитя, каквото и да стане.

— И детето.

— Разбира се, че и детето — тя е плодът на вашата любов с Алексей. — Гурджиев хвана ръката й.

Ники затвори очи.

— Той ще дойде скоро, татко, тогава, когато съм слаба и безпомощна. — Очите й се отвориха. — Ориел инстинктивно усеща кога хората са най-уязвими. Обещай ми, че ще се погрижиш тя да е в безопасност.

— Кълна ти се, Ники, само се успокой.

— Името й е Аника, искам да я нарека Аника.

Тя беше съвършеното бебе. Гурджиев си спомни как я държеше в ръце — толкова мъничка, толкова розова, толкова Аника и светът отново изглеждаше хубав. Но пет години по-късно всичко беше свършило — Ники се беше самоубила, Аника я нямаше и Гурджиев знаеше, че се беше провалил едновременно пред дъщеря си и внучката си.

— Инстинктивно познавам кога хората са най-уязвими — каза Батчук — и сега, когато хванах и двама ви, е време да приключим играта на гатанки, която сме започнали преди десетилетия.

— Предпочитам да я нарека игра на котка и мишка — отбеляза Гурджиев.

— Наричай я както искаш — Батчук насочи автоматичния пистолет, — тя приключи.

В този момент Али се раздвижи.

— Не мърдай, момиче! — изкрещя Батчук толкова силно, че Али подскочи и той за малко не я разстреля.

Джак направи една крачка напред, Батчук завъртя пистолета и Аника го нападна. Тя заби юмрука си в корема на Батчук, а през това време Джак изтръгна оръжието от него.

— Лявата му ръка! — изкрещя Гурджиев и скочи на крака. — Има стреломет в нея!

И наистина Батчук, от чиито очи се стичаха сълзи, с мъка успя да насочи лявата си ръка към Гурджиев. Джак я изби настрани, миг преди стреличката да бъде изстреляна и тя се заби безобидно в корниза, който съединяваше стената с тавана.

— Пусни ме — извика Батчук.

Макар че Джак беше този, който го държеше, той се обърна към Аника, сякаш двамата бяха сами в стаята.

— Защо да го правя? — попита тя. — Ти си чудовище.

— Дядо ти е този, който е чудовище. Заклех се никога да не говоря за това, никога да не ти казвам, но какво значение има тази клетва сега. Накрая нарушаваме всички обещания, които даваме, и още от началото е ясно, че те няма да бъдат спазени.

— Колко зло има в теб! — възкликна Аника. — Ти си разяждан от злоба, никой не знае това по-добре от мен.

В очите на Батчук премина особен отблясък.

— Мислиш, че познаваш злото, но не е така, Аника, защото дядо ти е този, който е истински зъл.

— Не вярвай на нито една дума от онова, което казва, Аника — намеси се Гурджиев, като пристъпи към тях.

— Да, не вярвай на думите ми, но ето каква е истината — двамата с Ники бяхме влюбени. Тя беше единствената жена, за която някога ме е било грижа, и до ден-днешен това си остава истината.