Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Докато натискаше газта по посока на крайбрежието и бурното и мътно Черно море, Гурджиев си помисли, че въпреки това се беше случило нещо. Семето на злото вече бе посято, независимо от огромните усилия, които той беше положил. То веднага започна да покълва, да се разтваря и да се събужда за живот в черната пръст на мислите на Батчук.

Гурджиев приближаваше брега с високите му, тъмни и разкъсани облаци, които потрепваха от дъжда и гръмотевиците в тях. Нямаше нужда да поглежда в огледалото за обратно виждане, за да разбере, че го следят. Беше го усетил в момента, в който беше пристигнал на летището — чувството, че някой наблюдава всяко негово движение. Зад него имаше кола, в това беше сигурен. Следеше го или самият Батчук, или някой, който беше под негов контрол.

Един бегъл поглед в огледалото щеше да е достатъчен. Познаваше Батчук толкова добре, че можеше да различи силуета му дори през мокрото от дъжда предно стъкло. И въпреки това погледът му оставаше вперен в пътя пред него, който се виеше по наклона на стръмните крайбрежни скали. Истината беше, че Гурджиев предпочиташе да не поглежда назад. Предпочиташе да не е сигурен за самоличността на своя преследвач. Предпочиташе да не знае поне това, защото всичко друго се разкриваше пред очите му така, сякаш вече се е случило, сякаш той е впримчен в някаква траектория, която в крайна сметка ще го отведе до място, изпълнено с трагичност, независимо колко се опитва да се отскубне от нея или да се съпротивлява.

Денис Пол напусна с колата си двора на „Ализарин Глоубъл“. До него седеше Клер, а Арън дремеше с натежали клепачи на задната седалка. Петнайсет минути по-късно Пол намери едно място край пътя, където беше сигурен, че няма кой да го види толкова късно вечерта или рано сутринта, излезе от колата и отвори багажника. Включи лаптопа и след няколко минути разбра, че той е бил хакнат. Тъй като беше инсталирал защита, електронните отпечатъци на хакера бяха видими в цялата файлова система и Пол знаеше, че той е направил пълно копие на информацията върху твърдия диск.

Министърът нямаше нищо против това, а и не беше очаквал нещо друго. Въпреки онова, което беше казал на президента, беше използвал незащитени сървъри, за да събира информация. Имаше нужда от железни доказателства за самоличността на човека от вътрешния кръг на Карсън, който предаваше поверителна информация на Бенсън и Томсън, и ако нямаше време да си ги набави, бе решен да остави самия виновник да го направи вместо него. Когато сутринта беше излязъл от „Резидънс Ин“, Пол знаеше, че някой ще го посети по-скоро рано, отколкото късно. Затова преди няколко дни беше сложил този лаптоп като примамка в багажника си. Истинският му лаптоп — този, в който беше цялата хакната информация, беше прибран в един тайник под мястото за резервната гума, който сега той отвори на светлината на малката лампа в капака на багажника.

Той включи компютъра и вкара 3G уай-фай картата си. Личната му защитена мрежа се активира почти веднага. Имаше добър сигнал дори и тук. Той въведе информацията и настрои параметрите на различни търсения в интернет, които искаше автоматичният софтуер да направи, след това затвори багажника и се настани отново зад волана.

— Обещавам, че утре ще излезем да празнуваме. — Той гледаше към сънливия Арън, но знаеше, че Клер разбра, че има предвид и двама им. — Това ще ти хареса ли, малчо? — Наричаше Клер така, когато тя беше на възрастта на Арън.

— Разбира се, че ще ми хареса, дядо. — Внукът му се огледа наоколо и се прозя. — Къде ще празнуваме?

— Това ще е изненада — усмихна се Пол на отражението на Арън в огледалото и включи колата на скорост.

— Преди да ви видя с Арън този следобед — каза Денис Пол, — мислех, че всичко ми се изплъзва, всичко, което някога съм искал от живота. И че преди да умра, няма да ми остане нищо, за което да живея. Всички ме напуснахте преждевременно — майка ти, ти и Арън, когото не бях виждал до днес.

Тримата бяха в една просторна стая в „Мендърин Ориентъл Хотел“ на „Мериленд Авеню“, където той беше настанил Клер и Арън. Щяха да останат след погребението колкото време искат. Първият му импулс беше да ги покани да се върнат у дома, но като размисли, реши, че това би било самонадеяно. Къщата, където той и Луиз — предимно Луиз — бяха отгледали Клер, беше изпълнена с твърде много спомени, които бяха и добри, и лоши за него и дъщеря му. Пол усещаше, че е по-добре да не прибързва.

— Но ти имаше работата си — възрази без злоба Клер, докато затваряше вратата на спалнята, където беше сложила Арън да си легне — и на нас с мама ни се струваше, че това е единственото, за което те е грижа и от което се нуждаеш.