Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Трябва да задам някои въпроси на този човек — каза Джак на Али и се изправи. — Ей сега се връщам.

Беше изминал половината разстояние до мястото, където стоеше Каркишвили и се готвеше да отвори назъбената капачка на бутилката с отварачка, когато подът под краката на Джак започна да се накланя. Той направи крачка, за да се задържи, но почувства, че коленете му сякаш са се превърнали в желе. Започна да пада и преди да се удари в пода, чу Али да крещи. След това потъна в стремително надигащия се мрак.

Дядя Гурджиев не мислеше често за Ники. Всъщност понякога минаваха цели месеци, преди да се сети за нея. Ала тя винаги беше близо до сърцето му. Мисълта за нея изпълваше съзнанието му сега, докато слизаше от самолета на летище „Симферопол север“. Той не запази в тайна пътуването си. Запази мястото си на свое име. Сметна, че така за Ориел Батчук ще е по-лесно да го проследи — той не искаше нещо да забави неговия враг.

Гурджиев се бавеше дори след като взе малкия си куфар от въртящия се конвейер, излезе навън на паркинга за дълготраен престой и се качи в колата, която винаги оставяше там, когато се връщаше в Киев или когато понякога ходеше до Москва. Колата беше стар зил, който винаги скърцаше, когато натиснеше спирачките, но въпреки това я обичаше. В нея миришеше като у дома.

Той не можеше да изхвърли Ники от съзнанието си, а може би и не искаше, защото мисълта за нея го връщаше отново към Батчук. Припомни си с поразителна яснота момента, в който Батчук за пръв път беше видял Ники, защото в този миг смъртта сякаш беше залепнала за него и оттогава насетне сянката й непрекъснато се появяваше заедно със заместник-премиера. Друг на негово място би се изплашил, но Гурджиев не се оставяше толкова лесно, защото когато погледнеше в очите на Батчук, виждаше там само нещастие и смърт.

От време на време беше споменавал за Ники на Батчук — в края на краищата имаше случаи, в които не можеше да не го направи, — но беше положил всички усилия двамата да не се срещнат. Канеше Батчук да го посещава за вечеря само когато знаеше, че Ники ще е навън с приятелките си или с Алексей Манданович Дементиев, на когото я беше представил по време на едно галапредставление в операта. Не знаеше дали ще се харесат, но беше безкрайно облекчен, когато това стана, и едва след като Алексей поиска ръката й, Гурджиев обмисли дали да не позволи на Батчук да я зърне за момент.

Всъщност той така организира срещата, че Батчук да види Ники и Алексей заедно, да види колко са влюбени един в друг и да е наясно, че този път е затворен за него завинаги, каквото и да си помислеше за Ники.

Сега, докато се отдалечаваше от летището на Крим, Гурджиев направо не можеше да повярва какви усилия беше положил, за да не позволи на Ники и Батчук да се срещнат. Той вече не можеше да си спомни дали причината за това беше в сън, в предчувствие или просто в интуицията му. Но му се струваше, че се е събудил посред нощ с картината на Ники и Батчук, които бяха заедно, и Ники плачеше горчиво и неутешимо. Сякаш му беше позволено да надникне в трагичното бъдеще, за да направи така, че то никога да не се сбъдне. Познаваше вкуса на Батчук по отношение на жените, знаеше какво харесва да вижда и усеща и не изпитваше никакво съмнение, че Ники попада точно в опасната категория. Гурджиев нямаше представа какво би изпитала тя към вицепремиера, но той многократно беше виждал Батчук да преследва упорито и неумолимо онова, което иска, докато не го получи. Можеше да изглежда преувеличено, но Гурджиев беше започнал да вярва, че едва ли има жена, пожелана от Батчук, която в крайна сметка да не отстъпи пред него. Дългият опит го беше научил, че единственият начин да гледа на Батчук бе през очите на циник, защото той беше най-опасен и най-потаен, когато изглеждаше искрен.

Машинално се качи на магистралата. Съзнанието му продължаваше да се връща към онази среща и страховитото изражение на лицето на Батчук, когато беше видял Алексей да завърта Ники около себе си пред магазина за бижута в търговския център. Гурджиев си помисли, че това беше един от най-лошите моменти в живота му. Искаше му се наистина лошото да беше приключило дотук и всичко да се бе развило по различен начин.

Докато наблюдаваше Ники, на лицето на Батчук се появи ангелско изражение, сякаш някаква неземна светлина го бе озарила отвътре. Гурджиев знаеше, че това е знак за сериозни неприятности, но отхвърли тази мисъл така, както обикновено правим с ужасяващите кошмари или с най-лошите възможни последици от нашите действия, защото мозъкът ни просто не ни позволява да постъпим другояче. Това бе като да размишляваш за собствената си смърт и за непонятния край на всички онези познати неща, които ни успокояват — страхът, който изпитваме, е просто твърде голям, за да го понесем. Някакъв добронамерен прекъсвач в мозъка ни изключваше тази възможност или пък я забутваше толкова дълбоко в царството на нереалността и измислиците, че тя просто избледняваше от съзнанието ни. Точно това се случи и с Гурджиев, когато видя как мисълта за Ники изпълни докрай очите на Батчук. Някаква част от мозъка на възрастния мъж се изключи и го подкани: „Не, не, не. Да се върнем към реалността, към настоящето, към неотложните проблеми на този момент.“ И през следващите двайсет минути двамата мъже разговаряха за плановете си, сякаш не се беше случило нищо особено.