Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Пазете си портфейла, господине — бе казал портиерът, докато пишеше върху лист хартия.

— Просто ми кажи адреса — беше настоял Джак, без да обръща внимание на безполезния лист.

Докато вървеше към асансьора на най-горния етаж, беше срещнал погледа на Али, която се бе облегнала на вратата на стаята си и пушеше цигара с карамфил — едно от новите й увлечения.

— Отивай да си лягаш — беше й рекъл той.

В отговор тя бе издишала облак ароматен дим.

— Ще го направя, когато и ти го направиш.

Когато бе проследил погледа й, бе разбрал, че тя гледа към пистолета „Зиг Зауер П250“, затъкнат в колана му, и бе напъхал оръжието по-надолу.

Вратата на асансьора се бе отворила.

— Няма да се бавя — бе я уверил той.

— Ще те изчакам — беше му казала тя, докато той влизаше в асансьора. — Така ще можеш да ми разкажеш къде си ходил.

Вратите се бяха затворили, скривайки от погледа му загадъчната й усмивка. Джак поклати глава и се зачуди какво ли ще е нужно, за да изкара от душата й мрака, оставен от времето, прекарано в затворничество. Може би никога нямаше да преодолее онова, което й бяха сторили. Кой знае какви психически поражения й бе нанесъл умният, но побъркан Морган Хер? Кой можеше да каже колко дълбоко стигаха те? Не и армията от психиатри, които накрая я бяха пуснали под попечителството на родителите й, защото тя или иронизираше терапевтите, които се бяха опитали да я накарат да сподели кошмарното си преживяване в ръцете на Хер, или просто не им обръщаше внимание. Единственото сигурно нещо беше, че за щастие той не я бе изнасилил. Но какво точно й беше сторил? Това беше големият въпрос.

Сградите, осветени отдолу с прожектори, изглеждаха още по-монументални на фона на небето с цвят на мастило, опръскано с мляко. Мракът придаваше на подобните на лукови глави куполи приказен вид, който не съответстваше с мрачната история на постройките. Но пък тази история, както съвсем правилно бе посочила Али, е била пренаписвана отново и отново, едва ли не всеки ден. Той вървеше бързо, но не с наведена надолу глава, както правят повечето хора в такова неприятно време. Вместо това се оглеждаше за Иван и Милан, макар да беше сигурен, че те бяха излезли от хотела още преди той да успее да се облече. По-важното обаче беше да открие Аника, защото тогава можеше да я спре, да й каже за онова, което беше дочул, и да й попречи да влезе в капана, който й бяха приготвили. Но с изключение на една слаба старица с извит гръб като на улична котка той не видя никого.

За момент си зададе въпроса какво, по дяволите, прави. Беше тук по работа. Очакваше го чартърен полет, който да го отведе до Украйна по искане на Карсън. Изглеждаше пълна лудост да върви посред нощ през Червения площад към клопка, поставена от двама убийци на мафията, за агент на ФСБ. Част от него казваше, че Аника може и сама да се грижи за себе си, но една друга, по-дълбока част — онази, която живееше в постоянен страх след смъртта на дъщеря му — настояваше, че ако не се намеси, на сутринта щяха да я намерят мъртва, с куршум в тила. Ако се намираше в Америка, можеше да се обади на полицията, но самата Аника беше подчертала, че това е Русия, а правилата на играта тук често нямат нищо общо със закона. Трябваше да свикне с тази нова реалност за времето, което щеше да прекара тук.

Но в момента имаше по-голям проблем. За Джак настоящето винаги се смесваше с миналото. Какво би станало, ако той не беше твърде зает с обиск за наркотици и бе изслушал Ема, когато тя му се бе обадила за помощ? Дали тогава дъщеря му пак щеше да изгуби контрол над колата си? Щеше ли да излезе от пътя и да се удари в дървото? Естествено, той никога нямаше да разбере това, но можеше да се постарае нищо такова да не се случва отново. Знаеше, че не му влиза в работата да спасява Аника — той едва я познаваше. Знаеше, че онова, което се опитва да направи, най-вероятно е глупаво, и въпреки това не можеше да не го стори. Знаеше, че тя щеше да умре — никога нямаше да може да си прости, ако позволеше това да се случи.

В отсрещния край на Червения площад Джак откри улицата, която се казваше „Тверская“, и веднага забеляза входа на нощния клуб заради тълпата от млади хора и опашката от бомбили — циганските таксита, които обикаляха Москва и задръстваха трафика. Те или едва пълзяха, залепени едно за друго, в очакване някой пътник да се хване на въдицата, или когато вече бяха намерили такъв, профучаваха на път за дестинацията си със скорост, от която можеше да ти се завие свят. В такива моменти бяха като тиктакащи бомби — от там идваше името им.