Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Той се наведе напред.

— Забрави този адрес — нареди той на шофьора, надвиквайки острото свирене на вятъра. — Закарай ни на „Шереметиево“.

— На летището ли? — учуди се Аника. — Защо ще ходим там?

Джак се облегна назад, докато бомбилата смени посоката и се насочи към околовръстното.

— Както вече спомена, трябва да се отдалечим възможно най-много и най-бързо от онази уличка и точно това и ще направим.

Можеш да загубиш всичко. На това го беше научила смъртта на Ема, както и бракът му. Дори в самото начало, в онези първи възторжени мигове, семената на загубата са били вече посети и предопределени — един безпристрастен поглед назад разкриваше това.

Тези мисли минаваха отново през съзнанието на Джак, докато двамата с Аника се друсаха в бомбилата. След като подминаха околовръстното и се отправиха към „Шереметиево“, Аника извади мобилния си телефон и проведе разговор с някого, за когото Джак предположи, че е началникът й във ФСБ. Но доста бързо стана ясно, че тя не получава отговора, който беше очаквала. След като подробно описа какво се бе случило в уличката зад „Горски пожар“, тя млъкна и заслуша внимателно събеседника си. В началото лицето й беше намръщено и съсредоточено, а после на него се изписа разочарование. Накрая тя повиши глас и започна да изстрелва бързо като картечница фрази на руски и още в началото Джак изгуби нишката на разговора. Внезапно тя прекъсна и захвърли телефона на пода на таксито.

— Какво става? — попита Джак.

След като го попита къде отиват, Аника не му бе казала нищо повече, не му бе благодарила, че е спасил живота й, нищо, нито дума. До телефонния разговор тя изглеждаше потънала в размишления, сякаш беше съвсем сама в бомбилата. Джак предположи, че отдръпването й е реакция на насилието, което се бе наложило да изтърпи, на заплахата, надвиснала над живота й, и на борбата за оцеляване, изискваща всяка частица от енергията и. Беше съвсем нормално да е в състояние на шок. И ако наистина беше така, Джак би предпочел тя да се успокои, преди да започне да я разпитва. Сега към цялата бъркотия се добави нов злокобен елемент.

— Ще ти кажа какво става — отвърна тя. — Прецакани сме — напълно и необратимо прецакани!

— Не виждам защо. Иван беше гангстер от ниско ниво, а ти работиш за ФСБ. Тя извъртя глава толкова рязко, че той чу изщракването на шийните й прешлени.

— Това откъде го чу?

— От същото място, откъдето научих за клопката, която ти бяха устроили. Иван и Милан бяха в стаята ти и търсеха как да си отмъстят. Намериха камеята, която беше скрила в сифона.

— Мамка му!

— Да скриеш личната си карта в камеята беше грешка. Това бижу изобщо не подхожда на твоя стил.

— Беше на майка ми.

Известно време тя гледаше през прозореца с непроницаемо изражение. После се обърна към него и каза:

— Не Иван е проблемът, а Милан. Иван не знаеше нищо, затова скъсах с него, но той не се отказваше.

— Очевидно си много умела в леглото.

Аника го гледа известно време с блестящите си очи. От толкова близо, дори и на слабата светлина, той можеше да види сребристи точици да проблясват в очите й с цвят на халцедон, докато таксито минаваше покрай уличните лампи.

Очевидно тя реши да не коментира думите му и продължи:

— Исках да стигна до Милан, а щом като е разбрал коя съм в действителност, той е решил да ми постави капан. Разбира се, аз се хванах на въдицата, защото той ми се обади и аз знаех, че ще е там. А след като Иван вече не беше пречка, можех да започна с Милан.

— Май добре са ти скроили шапката.

Тя наклони глава.

— Не ми е познат този любопитен израз, но мисля, че схващам какво искаш да кажеш.

Вече приближаваха летището и тя се наведе да си вземе мобилния телефон.

— Дори Милан не е истинският проблем, макар да е достатъчно зъл. Той беше свързан с мъж на име Батчук. Ориел Йовович Батчук е вицепремиер, близък довереник на президента Юкин. Познават се още от Санкт Петербург, където заедно са работили в общинското управление. Дори и в онези дни Батчук вършел цялата мръсна работа на Юкин. Двамата разработили забележително ефективен начин на действие. Юкин подбирал успешни фирми в Санкт Петербург и изпращал Батчук, снабден с документи, които обвиняват съответната компания — собственика или борда — в злоупотреби, неспазване на някакви неясни закони или каквото и да е друго. Като цяло това нямало значение, защото всички обвинения били фалшиви, но впоследствие фирмата се оказвала затънала в лайната или пък собствениците й се озовавали в съда, където държаните от Юкин съдии произнасяли благоприятни за него присъди. За разлика от Америка тук не можеш да обжалваш или по-точно можеш, но никой съдия няма да ти обърне и най-малко внимание.