Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Джак се заслуша по-внимателно, спря душа и сложи главата си до тръбата.

— Искам да науча тайните й, трябва ми нещо, което да мога да използвам срещу нея.

Иван говореше на руски — език, който Джак беше научил покрай работата си с терористи към АТФ. Беше използвал софтуера „Розета Стоун“, за да научи руски, арабски и фарси в рамките на осем месеца. Вече говореше перфектно испански. Достатъчно беше да слуша чуждия език и благодарение на дислексията го овладяваше удивително бързо. Можеше да вижда думите, фразите, глаголните времена и изразите в три измерения, докато ги чуваше, и така ги запомняше мигновено, без да се налага да ги повтаря.

Той седна на ръба на ваната и се наведе напред, като се напрягаше да долови всяка отделна дума. Очевидно Иван не бе предаден на полицията. Толкова по въпроса за реда и законността в Русия.

— Мислех, че познаваш добре тази кучка — казваше сега друг мъжки глас.

— Ти толкова ли добре познаваш твоите кучки? — раздразнено го попита Иван.

— Моите кучки са „тьолка“ 8 8 Букв. крава, презрително название за млада жена. — Бел.ред. . Разгорещените млади момичета са непредсказуеми, а и освен това на кой му пука, по дяволите! Всяка вечер в „Горски пожар“ има тонове нови тьолки… Хей, какво е това?

— Какво откри?

— Хъм, просто потни дамски пликчета. Тази кучка е свиня.

— Доколкото я познавам, ги е оставила нарочно там за някой любопитен тип като теб, Милан — рече Иван. — Което означава, че не търсим на правилните места.

— Вече проверих под чекмеджетата и зад тоалетното казанче.

— Там е твърде очевидно.

— Да погледнем сифона на душа.

В отговор се чу пъхтене и малко по-късно Милан каза:

— Намерих нещо. Виж, тънка корда, вързана за сифона, почти не се вижда на тази светлина.

— Какво има в другия й край, Милан Оскович? — попита Иван с приглушен глас, който едва се долавяше по тръбата.

Джак се наведе още по-напред, за да чува по-добре.

Отдолу не долиташе никакъв звук и за момент Джак помисли, че двамата мъже са излезли от банята. След това отново се чу глас.

— Това е огърлица — каза Иван.

— Камея — поправи го Милан.

— Нищо чудно, че я е скрила, сигурно струва много пари, особено на черния пазар.

Съдейки по поведението и стила на Аника, Джак не смяташе, че тя е от типа жени, които биха носили камея.

Очевидно и Милан беше на същото мнение, защото отбеляза:

— Не съм сигурен, че я е скрила, защото е скъпа. Възможно ли е нещо да е скрито вътре?

Отново настъпи тишина и Джак усети как мускулите му се напрягат, сякаш очакваше да се случи нещо неприятно.

— Мамка му! — възкликна Милан. — Това е лична карта.

— Тя е от ФСБ — добави Иван и в гласа му имаше нотка на недоверие.

Джак знаеше, че Федералната служба за безопасност, накратко ФСБ, беше наследникът на КГБ от времената на Съветския съюз.

— Ти, нещастен глупако — засмя се Милан, — чукал си офицер на ФСБ под прикритие.

— Млъквай!

— Не бива да допускаш Арсов да го надуши.

— Затваряй си шибаната уста!

От брифингите преди пътуването Джак знаеше, че Каолин Арсов е главата на Измайловската групировка в Москва.

— Ще ти изпече топките за това.

Джак чу звук от кратко боричкане и си представи как двамата гангстери се търкалят по пода. Защо изобщо слушаше това — то нямаше нищо общо с него. Но после в мислите му внезапно проблесна споменът за Аника с русата й коса, очи с цвят на халцедон и кръстосани един върху друг дълги крака. Чу сребърния звън на смеха й, който се превърна в последната молба на Ема — „Татко, помогни ми!“.

— Успокой се, по дяволите! — задъхано извика Милан. — Можеш да си сигурен, че няма да кажа на никого. Трябва да се безпокоиш за кучката, не за мен.

— Знам това.

Отново настъпи тишина, а след това се чу неразбираем шепот. Джак се зачуди какво ли е измислил Иван.

— Аника? Милан е… Не, за бога, не затваряй! Стреляха по Иван… Да, точно така, простреляха го. Жив е, но… В момента сме в „Горски пожар“ на „Тверская“… Да, близо до Червения площад, само на една пресечка от „Нощен полет“. Не, не съм се обаждал на никого. Иван каза да се обадя… Значи ще дойдеш? Добре, ние сме отзад, в уличката.

— Да тръгваме! — отсече Иван. — Имаме само няколко минути да стигнем дотам преди нея.

Снегът беше спрял и луната се опитваше колебливо да се покаже, но вятърът се бе усилил и сега въртеше и вдигаше снежинките, които се бяха натрупали по улиците или в основите на каменните стени, и ги запращаше право в лицето на Джак с такава сила, сякаш бяха зрънца пясък. С ръце, заврени дълбоко в джобовете на палтото му, и с приведени рамене срещу почти арктическия студ, той пресече по диагонал Червения площад и се отправи към „Горски пожар“, чийто адрес беше получил от злобния портиер на излизане от хотела.