Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Али и телохранителят й изчезнаха във фоайето и той остана сам в бара. В помещението се настани тишината на мавзолей. Лампите блещукаха като речни камъни в коритото на река. Снегът тихо почукваше върху стъклото на прозореца като прегладнял просяк, който моли да го пуснат вътре. Беше отпил само няколко глътки от сладкия „Уайт Рашън“, но се отказа да го допива. Успя да привлече вниманието на сервитьора, който продължаваше да дреме, и си поръча качествено малцово уиски с чаша вода. След това извади листа с маршрута на Лойд Бърнс в Украйна и се съсредоточи в него.

Дислексията на Джак караше мозъка му да работи хиляди пъти по-бързо от онова, което се считаше за нормално. Не можеше да разбере (поне не и лесно) нещата, които не бяха триизмерни. Това означаваше, че можеше да нареди кубчето на Рубик за деветдесет секунди, но разчитането на писмен текст, който беше двуизмерен, го затрудняваше. Трябваше да го дешифрира, сякаш беше чужд език или някакъв код. Беше научен да се справя с този си недъг от един пастор, който го беше взел при себе си, след като Джак беше избягал от баща си. Той постоянно го биеше, защото не се справяше в училище. Едва по-късно, вече като възрастен, Джак откри, че дислексията му дава смайващо предимство при анализирането на сцените на местопрестъпления и при разбирането на начина на мислене на асоциалните умове и умовете с изкривена представа за реалността.

Преглеждаше списъка на непознатите градове и имена на улици, когато чу един рязък, но познат глас да поръчва водка. Вдигна поглед от листа и видя млада блондинка в черна рокля и с обувки на високи токчета, която се бе настанила на един от столовете край барплота. Косата й беше събрана в конска опашка, спускаща се до плешките й. Макар тази прическа да бе използвана по-често от жени с тънка коса, случаят с блондинката не беше такъв — косата й беше гъста и лъскава. Големите й, леко дръпнати нагоре очи сякаш имаха червеникавия оттенък на халцедон. Устните й бяха плътни и щяха да изглеждат чувствени, ако ъгълчетата им не бяха извити надолу в непривлекателна гримаса.

Седеше до друга жена на приблизително същата възраст, с тъмни очи и коса, облечена в лъскава тъмнозелена рокля на тънки кафяви райета, която беше толкова къса, че по-голямата част от бедрата й се белееше на светлината. Когато блондинката заговори отново, Джак се напрегна да се сети къде е чувал този глас.

— Тогава му казах: „Ще се видим в ада“ — тръсна глава блондинката.

И Джак тутакси се досети, че това беше женският глас от стаята под него.

— Запратих лампата в лицето му и крушката изгори бузата му.

— Шибанякът се е отървал леко — засмя се брюнетката.

— Можеш да се обзаложиш, че е така — съгласи се блондинката с очи с цвят на халцедон. — Ако го видя отново, кълна се, че ще го ритам по топките до другия край на Червения площад.

— Е, скъпа, май ще имаш възможност да го направиш — изкикоти се приятелката й.

Блондинката завъртя глава към входа и Джак стори същото. Той видя едър, подобен на мечка мъж с тъмна коса, намазана с гел като на американски гангстер от трийсетте години. Върху бузата му имаше яркочервена следа от изгаряне — без съмнение от крушката на лампата. Носеше един от онези ярки копринени костюми, които само руснаците мислят за модерни, както и масивен златен часовник и още по-масивен златен пръстен на кутрето. Държеше се като Тони Сопрано, който се появява тежкарски на сбирка на мафията. Дори и на Джак, който не го познаваше, му се прииска да рита топките му до другия край на Червения площад.

Блондинката се завъртя с лице към любовника си (или бившия си любовник), който я гледаше злобно, докато се приближаваше. На Джак му стана ясно, че се задават неприятности. Прииска му се да си беше тръгнал с Али, защото нямаше желание да се забърква в караница, която не беше негова работа. Освен това, докато имитаторът на Сопрано се движеше, Джак забеляза дръжката на деветмилиметров пистолет в кожен калъф под лявата му мишница. Той се премести към края на сепарето и се извърна встрани, за да има възможност бързо да се изправи на крака, ако се наложи.

Мъжът бавно и спокойно дойде до мястото, където седяха блондинката и нейната приятелка. Блондинката люлееше крака сякаш в такта на някаква музика, която само тя чуваше. Джак видя, че се усмихва, но усмивката й беше злобна, дори убийствена. Мъжът беше самоуверен и въоръжен и, изглежда не осъзнаваше жаждата за кръв у нея или пък се чувстваше неуязвим при срещата с нея на публично място. В края на краищата какво толкова би посмяла да стори тя, с което той — или неговият деветмилиметров пистолет — да не може да се справи?