Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— Ще взема от онова, което пие тя — поръча той на сънливия сервитьор, докато сядаше до нея в сепарето.

Пръстите на Али стиснаха чашата.

— Не е „Шърли Темпъл“ 6 6 Безалкохолен коктейл. — Бел.прев. — каза тя.

— Слава богу! Надявах се да не е — ухили се той.

Тя се засмя, което беше и целта му.

— Къде е майка ти?

— В леглото — отвърна Али. — Може да е заспала, а може и да не е. Взе „Ксанакс“ само преди десет минути.

— Все още ли има проблеми със съня?

— Мрази това място. Казва, че рускините са твърде лакоми и дебели, за да се впечатлят от нея.

Сервитьорът донесе напитката на Джак, която се оказа „Уайт Рашън“ — малко сладка за неговия вкус, но той си помисли: „Какво толкова, по дяволите!“

— Ти няма да си тръгваш, нали? — попита Али, докато той вдигаше чашата си.

Още преди време беше научил, че не трябва да се опитва да я лъже — доверието й трябваше да бъде спечелено. Освен това беше твърде умна, за да бъде преметната лесно.

— Не, няма да си тръгна с баща ти.

На пълните й устни се появи лек намек за усмивка.

— Което означава, че отиваш някъде. — Хвърли му кос и лукав поглед. — Каква работа ще вършиш за него?

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

— Каквото и да е, трябва да е по-интересно от това да седиш в тая дупка.

— Мислех, че тук ти харесва.

— Пак ли си говорил с баща ми? Твоят измерител на глупостта не удари ли тавана? Руските момчета са неандерталци, а руските момичета са уличници — какво може да му хареса на човек?

— Тук има много история.

— За която никой не иска да говори, защото е била изцяло пренаписана — сухо възрази тя. — Моля те, Джак, отведи ме далеч от всичко това.

— Иска ми се да можех, Али.

— Шибана работа! И ти се шибай!

— Не се дръж така.

— А как да се държа? — Очите й проблеснаха. — Да бъда послушно, кротко момиченце?

— Нещо май ме бъркаш с баща си.

— Как можеш да си приятел с него?

Джак се замисли, че, от друга страна, тя можеше да бъде и обезпокоително незряла.

— Той е добър човек, но това не го прави непременно добър баща.

Гневът й угасна също толкова бързо, колкото и бе пламнал.

— Шибана работа! — възкликна тя, но сега гласът й беше омекнал. — Мразя тоя живот, Джак. Невероятно гаден е.

— Как мога да го направя по-добър?

— Де да можеше. — Тя нежно го целуна по бузата и след това изсипа в устата си остатъка от коктейла с такъв замах, че ледените кубчета изтракаха по предните й зъби. — Някой ден нещата ще се оправят или пък не, нали така?

Тя се приготви да стане от сепарето.

Макар да беше убеден, че не трябва да го прави, Джак попита:

— Все пак как си иначе?

Али направи пауза, преди да отговори:

— Горе-долу толкова добре, колкото и ти.

Той си помисли, че отговорът й беше остроумен или пък просто безочлив. А може би беше и двете.

— Това би разсмяло Ема. — Ема беше съквартирантката, най-добрата приятелка и довереница на Али, както и най-близката й съюзница срещу родителите й. — Сещаш ли се за онзи път, когато дойдох да те гледам на състезанието по щафетно бягане? Ти беше най-бързата, спомняш ли си?

— Спомням си.

— Тя ме сложи да седна до нея и макар и да не каза нито дума, видях колко се гордееше с теб. Не се изправи на крака, не ръкопляскаше като всички останали, когато ти дръпна напред и победи.

Али мълча известно време, сякаш потънала в спомените от миналото.

— В онази нощ, когато се прибрах от празненството, стаята беше тъмна и си помислих, че тя спи. Влязох в банята и се съблякох колкото се може по-тихо. Когато се пъхвах в леглото, видях, че върху одеялото лежи една малка кутийка. Преместих я на светлината, която падаше от прозореца. Вътре имаше готвеща се за скок сребърна котка на верижка. Когато я извадих, Ема каза: „Това е гепард, най-бързото шибано животно на четири крака“. — Али се изправи. — Тя винаги ще ми липсва, както и на теб.

Той я гледаше как се отдалечава, но виждаше Ема. Али беше права, дъщеря му винаги щеше да му липсва. Той беше позволил тя да се отчужди от него. Беше му се обадила точно преди да се удари с колата си в едно дърво и да умре на място. Макар да не бе за вярване, на няколко пъти след това се беше появявала пред него, дори му говореше.

Което можеше да означава четири неща: изключително силното му чувство за вина го караше да я призовава от дълбините на подсъзнанието си, както бе предположил психиатърът, до който се бе допитал; бе полудял; засегнатият от дислексията мозък му въртеше номера; или духът на Ема беше оцелял след физическата й смърт. Всеки един от тези сценарии го изпълваше с ужас, макар и по различни причини. Искаше му се да вярва, че в реалността съществува нещо повече от живота и смъртта, които в края на краищата бяха концепции, измислени от човека. Искаше му се да вярва, че Ема все още съществува под някаква форма. За него такова беше определението на вярата — да вярваш в нещо, което науката не може да обясни. Когато дъщеря му загина, той загуби цялата вяра, която някога бе имал. Когато тя се върна при него, вярата му се възроди.