Али Найт - Лъжи

Касиди и Бека отстъпват назад. Осиновеното ми семейство от последните пет минути се оказва непостоянно. О’Шей минава през играта на дама и покрай катерушката. Самюълс, Уайт и още двама други, които не познавам, вървят от двете й страни. Крачат целеустремено, насочили се към мен, но аз ги гледам като на забавен каданс, защото нещата се случват твърде бързо за мен и не мога да ги осмисля. Кучето. Възможно ли е върху шала да има само кучешка кръв? Зрънцето на убедеността ми, песъчинката, върху която се градят подозренията ми, започва да се изплъзва.

— Госпожо Кейт Форман. — О’Шей застава пред мен. — Арестувам ви по подозрения в убийството на Мелъди Греъм.

Усещам колективното затаяване на дъх на насъбралите се около мен шейсетина майки. Вероятно за пръв път в сто и петдесет годишната история на викторианското училище дворът утихва и никой не крещи. Самюълс изважда белезници и ги щраква на китките ми. Звукът отеква в сградата, където учат децата ми. Някой ме сграбчва за лакътя и О’Шей и Самюълс тръгват от двете ми страни към портата.

— Знаех си — прошепва Бека.

Във филмите невинните вървят с високо вдигнато чело и предизвикват онези, които ги осъждат. Те са герои, но аз вървя, вперила очи в напукания бетон, и погледите на хората около мен изгарят лицето ми.

— Убийца! — вика някаква жена и тълпата се разлюлява. Самюълс ме хваща по-здраво и ускорява крачка. Гроздове от сурови очи са се вперили в мен. Минаваме покрай директорката, портиера, репортерка от национален вестник, която вече е извадила мобилния телефон от чантата си, жената, която помага на децата да пресекат улицата, чийто знак „СТОП“ е увиснал като счупен до тялото й, и Сара, с пълни със сълзи очи, която ми вика, че ще вземе децата ми след училище. Успявам да кимна. Самюълс отваря задната врата на патрулната кола. Жена, която тича, защото закъснява, дръпва децата си в случай, че направят грешката да ме докоснат. Самюълс държи внимателно главата ми, докато ме настанява на задната седалка.

О’Шей седи срещу мен, подпряла лакти на бюрото си, изнервящо спокойна.

— Нека да повторя. По шала, намерен в дома ви, има следи от кръвта на Мелъди Греъм. Ножът, открит в канала в края на градината ви, е същият по големина и острието има същата форма като този, с който е убита Мелъди. На кого е шалът, Кейт?

— На Пол.

— Така ли?

— Аз ви се обадих да ви кажа за шала!

Тя взима друга папка от бюрото си, отваря я и изважда снимка.

— Бихте ли описали какво показва тази снимка?

Адвокатът седи до мен. Дори той не се сдържа и поглежда. Докосвам компютърната разпечатка, като се надявам, че телесната ми топлина отново ще събере заедно образите. На снимката сме аз, Джош и Ава и се хилим глупаво на обектива от върха на скала. Облечени сме в дебели палта и обути с ботуши. Децата стоят от двете ми страни и сме се навели срещу силния вятър. Лицето ми отчасти е скрито от разрошените ми коси.

На врата ми е увит шалът на Пол. Чувам, че адвокатът ми въздиша. Мислех си колко мил е Пол, когато ми предложи топлия кашмирен шал. „Аз имам шапка — каза той, докато отваряше багажника на колата, за да извади палтото си. — По-студено е, отколкото мислехме. Вземи шала.“ Той протегна ръце, нахлузи шала на врата ми и ме притегли към себе си. Хванахме се за ръцете, докато залитахме като пияни от силния югоизточен вятър, вървейки към мястото с красивия изглед, твърдо решени да подишаме чист въздух, преди следобед да се заврем в кръчмата. Снимката беше направена през ваканцията между двата срока през февруари на Девънските скали, където Пол иска да бъде разпръснат прахът му.

— Тъй като не отговаряте, аз ще опиша снимката — казва О’Шей за касетофона. — Кейт Форман е снимана с шала, изцапан с кръвта на Мелъди Греъм.

Тя прелиства страница от папката.

— Къде бяхте в понеделник вечерта на осми март?

— Вече ви казах, бях вкъщи.

— Колко коли имате, Кейт?

— Какво значение има?

— Онази вечер Пол е взел едната кола, но вие имате две, нали? Не е на алеята, а я паркирате на улицата.

— Може ли цигара?

— Боя се, че в полицейските участъци не се пуши, Кейт. — Самюълс излиза от стаята. О’Шей се обръща към касетофона и казва: — Детектив сержант Самюълс излиза от стаята. — След това отново насочва вниманието си към мен. — Взехте ли колата онази нощ?

— И да оставя сами децата си?

— Случва се непрекъснато.

— Не съм взимала колата и не съм оставяла сами децата си вкъщи!