Али Найт - Лъжи

— Никъде не мога да го намеря. Корабът е без капитан, така да се каже. Служителите се нуждаят от въодушевяващи речи, носят се безумни слухове и се опасявам, че хората ще започнат да дърдорят пред пресата, ако той не се появи.

— Звъня ли у тях?

Сергей въздъхва, сякаш наистина съм малоумна, каквато се чувствам.

— В дома му, на мобилния телефон, във фитнес залата, при майка му, в любимите му ресторанти, в уебсайта му, по електронната поща. Няма го никъде.

Тази работа не ми харесва. Казвам му да провери в болниците, защото може би катастрофата на магистралата е имала забавен ефект.

— Блъснал се е с колата заедно с теб?

— Дълга история.

— Умея да чакам.

— Някой друг път. На работа съм.

Сергей затваря безутешен и аз се обаждам на Джон, който за мое учудване отговаря.

— Боже мой, къде е Пол?

— Още е в участъка. Отпрати ме. Каза, че не се нуждае от мен.

— Това разумно ли е?

— Не, но настояваше, а ти знаеш какъв е, когато е в това настроение.

— Ще му предявят ли обвинение?

— Чакат резултатите от анализа на кръвта върху шала. Ако не дойдат до един-два часа, ще трябва да го освободят.

— Лошо ли се държаха с него?

Джон издава странен звук.

— Става дума за убийство, Кейт, а не за вандализъм върху църковна стена.

— Съжалявам. — Сменям темата: — Говори ли с Лекс? Никой не знае къде е.

— Така ли? На какво си играе? — Той започва да се безпокои.

— Ако не освободят Пол, мисля, че Лекс трябва да го замести утре.

— Ще го потърся. — Чува се шум, докато Джон рови нещо. — Репортерите оставиха ли те на мира?

— Не съвсем.

— Как са децата?

— Не много добре. — Обзема ме чувство за вина, когато казвам това.

— Грижи се за тях, Кейт.

Благодаря му, но не знам за какво.

Следобед най-сетне получавам съобщение от Пол, в което пише, че са го пуснали и се прибира вкъщи. Обзема ме отчаяно желание да го видя. Задържаха го заради мен, сега е на свобода и си искам съпруга обратно. Пресрещам Ливи, която приглажда косата си с мокрите си ръце, докато излиза от тоалетната.

— Трябва да си отида вкъщи.

Тя оправя влажните кичури.

— Освободили ли са го?

— Да. — Чакам изобличителната реч, дежурната лекция, че поставям семейството си пред предаването, но не я чувам.

— Тръгвай. — Ливи изглежда доволна.

— Ще се реванширам, обещавам.

Тя ми се усмихва мило.

— Нали знаеш, че всички мъже са негодници? — Ливи ме потупва по гърба.

Хващам такси за вкъщи и карам шофьора да спре до пътеката покрай канала.

Завивам зад ъгъла до водата и не мога да повярвам на сцената, която съзирам. През всичките години, докато съм живяла тук, не съм виждала повече от трима души с кучета и няколко лисици по пътеката, но този следобед там са се струпали четирийсетина човека. Полицаи, местни жители и репортери, които се суетят около телевизионни камери, полицейска лодка, статив с прожектори, какъвто използваме в студиото, и жена с гумени ботуши, която носи поднос с чаши чай. Бурените и дивите цветя, които растат до асфалта, са стъпкани. Резкият насечен звук на полицейските предаватели и тихото бръмчене на моторна лодка нарушават поразителната тишина на неподвижната вода. На повърхността изплува водолаз. На едната му ръка са се закачили водорасли. Група деца възкликват силно. Полицията претърсва канала за отдавна потънали тайни. На другия бряг и между голите клони на дърветата ясно се виждат бараката за инструменти, градината ни, къщата на Ава Уенди, масата във вътрешния ни двор, барбекюто и нашата къща. Гледам как камерите снимат и обективите се фокусират върху спалните и разтворените завеси. Нашествието е пълно. Забелязвам Деклан от „Експрес“, който разговаря с двама млади мъже. Решавам, че е по-добре да вляза през предната врата. Хуквам обратно по пътеката, минавам по моста и излизам на улицата, където трябва да отбягна няколко репортери. Навеждам глава.

Струва ми се, че са минали стотина години, откакто не съм била в къщата, а не само няколко часа. Затварям вратата и въздъхвам дълбоко, очаквайки да намеря подслон от бурята навън, но когато събличам палтото си и се обръщам да го закача, силен удар в гърба ме запраща към стената и краката ми се плъзгат по дъските на пода. Извръщам се леко и успявам да видя юмрука на Пол, който се забива в стената до мен, когато се дръпвам.

— Как можа да ми го причиниш? Как можа да си помислиш, че аз съм я убил? — Той повтаря това няколко пъти. — Всеки друг, но не и ти!