Алън Брадли - Номерът с въжето

Не успях да измисля нищо в отговор и видях, че тя веднага се усети, че ме обижда.

— Но това ще стане след много години, скъпа. Всъщност съм убедена, че паметта ти все още ще е непокътната, когато ние, останалите, вече ще сме покойници, а гробовете ни ще са павирани, за да станат паркинги.

— Скоро виждали ли сте госпожа Ингълби? — попитах аз.

— За последно я видях в събота в енорийската зала. Разбира се, нямахме възможност да си поговорим заради нашето музикално изпълнение. Останалата част от вечерта се превърна в кошмар, нали: смъртта на бедния човек, куклата с лицето на Робин. Не знам какво си е мислил Гордън, че да доведе Грейс в крехкото й състояние. Но пък не е имало как да знае, нали?

— Да, права сте — съгласих се аз.

Тръгнах за Бъкшоу чак след времето за обяд. За щастие госпожица Падок ми загърна няколко кифлички в хартия и настоя да ги прибера в джоба си. Дъвчех разсеяно, докато карах по пътя, погълната от мисли.

В края на главната улица пътят завиваше под голям ъгъл на югозапад покрай южния край на двора на „Свети Танкред“.

Ако не бях погледнала надясно, нямаше да го видя — остинът със златния надпис „Куклен театър Порсън“, стоеше паркиран отстрани на енорийската зала. Гумите на Гладис изскърцаха в праха, когато натиснах ръчната спирачка и завих в двора.

Спрях и видях, че Ния подрежда багажа в караваната.

— Подкарала си я! — извиках аз.

Ния ме изгледа като кучешко изпражнение в чинията си с каша и продължи да опакова.

— Аз съм, Флавия. Забрави ли ме вече?

— Изчезвай, малка предателко — сопна се тя. — Остави ме на мира.

За миг имах чувството, че съм в Бъкшоу и говоря с Фели. Хиляди пъти съм преживявала подобно отношение и съм оцелявала. Реших да не отстъпвам.

— Защо? Какво съм ти сторила?

— О, я стига, Флавия! Много добре знаеш! Казала си на полицията, че съм в Бъкшоу. Те си помислили, че се крия или бягам, или както там му казват.

— Не съм направила нищо подобно! — възразих аз. — Не съм срещала полицай, откакто се видяхме в гаража.

— Но само ти знаеше, че съм там.

Както се случваше винаги, когато бях ядосана, мислите ми пламтяха с кристална яснота.

— Аз знаех, че си там, както и Догър, и госпожа Малит. Ето ти трима души.

— Не ми се вярва Догър да ме е издал.

— Нито пък госпожа Малит — добавих аз.

Мили Боже! Защитавах госпожа Малит!

— Тя може да е голяма клюкарка, но не е лош човек — продължих аз. — Никога не би те изпортила. Инспектор Хюит е дошъл в Бъкшоу — вероятно за да ми зададе още няколко въпроса за събота — и случайно те е видял да излизаш от гаража и да влизаш в кухнята. Ето това е станало, убедена съм.

Видях, че Ния обмисля думите ми. Исках само да я хвана за раменете и добре да я разтърся, но имах предвид факта, че емоциите й са разстроени от буря от хормони: буреносни облаци от водород, азот, кислород, въглерод и сяра се събираха и разделяха в безкрайния танц на живота.

Това почти ме накара да й простя.

— Заповядай — драматично извадих компактната й пудра от джоба си и й я подадох. — Струва ми се, че е твоя.

Приготвих се да ме залее вълна от похвали и благодарности. Но това не се случи.

— Благодаря — отвърна Ния и прибра кутийката в джоба си.

Благодаря? Само едно „Благодаря“? Какво нахалство! Ще й кажа аз на нея. Ще се престоря, че не ме е засегнала; ще се направя, че не ме е грижа.

— Не можах да не забележа — заявих небрежно, — че приготвяш багажа в караваната, което означава, че Бърт Арчър я е поправил и скоро ще си заминеш. Тъй като инспектор Хюит не е наоколо, предполагам, че си свободна да си тръгнеш.

— Свободна ли? — повтори тя и се изплю в праха. — Свободна? Викарият ми даде четири лири, шест шилинга и осем пенса за представлението. Сметката от Бърт Арчър възлиза на седем лири и десет пенса. Само защото викарият се застъпи за мен, Арчър се съгласи да ме закара до Овъртън, за да заложа каквото имам. Ако наричаш това свобода, значи съм свободна. Лесно й е на малката господарка, която живее в имение, голямо колкото Бъкингамския дворец, да си вади остроумни заключения. Мисли си каквото искаш, само не се дръж снизходително с мен!

— Добре. Извинявай. Вземи това, моля те.

Бръкнах в джоба си и извадих монетата, която леля Фелисити натика в ръката на Догър, като си помисли, че е шилинг. Догър на свой ред я пуснал в джоба ми, като сигурно си е помислил, че веднага ще я похарча за медени пръчици в магазина на госпожица Кул.

Подадох я на Ния, която я изгледа невярващо.