Джеймс Патерсън - Крос

Реших да поразведря разговора.

— Наистина не се изразяваш добре, но това ви е недостатъкът на вас, учените.

Кайла въздъхна дълбоко.

— Алекс, мислиш ли, че греша? Разбираш какво намеквам, нали?

Щеше ми се да й кажа, че дяволски много греши, че трябва да се втурне презглава към Вашингтон, но не можех да се заставя да го изрека на глас…

— Кайла, единствено ти знаеш кое е най-доброто за теб. Никога не бих се опитал да повлияя върху решението ти. Знам, че не мога дори и да го искам.

— Поне си честен — рече тя. — Наистина аз трябва да реша кое е най-доброто за мен. Това е в характерите и на двама ни.

Продължихме разговора още малко, но когато затворих телефона, имах ужасното усещане, че току-що съм я изгубил. Защо не й казах, че имам нужда от нея? Защо не настоях да се върне във Вашингтон колкото се може по-скоро? Защо не й признах, че я обичам?

След вечерята се качих на тавана — моето спасително убежище, и се опитах да забравя всичко, заравяйки се в старите доклади от времето на смъртта на Мария. И отново потънах в спомените… Мария ми липсваше повече от всякога, опитвах се да си представя какъв щеше да бъде животът ни, ако бе жива.

Минаваше един след полунощ, когато най-после слязох на пръсти долу. Отново се промъкнах в стаята на Али и тихичко легнах до моето сладко, унесено в сън момче.

Хванах внимателно малката му ръчичка и промълвих само с устни:

— Помогни ми, мъниче.

Нещата сега се развиваха бързо… — за добро или за зло. Майкъл Съливан не се бе чувствал толкова напрегнат, но и готов за действие от години. Това възродено чувство му харесваше. Той се бе завърнал, по дяволите! Най-добрият отново беше на сцената. Никога досега не е бил така дотам изпълнен с гняв и в същото време толкова съсредоточен. Единственият проблем беше, че не можеше повече да си седи кротко в мотелската стая и да гледа стари епизоди на „Закон и ред“ 41 41 Полицейски сериал по Ен Би Си от 1990 г., участват Джеси Мартин, Джеръми Систоу, Лайънс Роуч; досега са излъчени 393 епизода. — Б.пр. или да играе футбол и бейзбол с момчетата.

Имаше нужда отново да поеме на лов, да се раздвижи, да покачи адреналина, и то по-скоро.

Грешка.

И ето го пак във Вашингтон — където не би трябвало да бъде — дори и с новата си къса прическа и сребристосинята си спортна кола, с която приличаше на някое смотано юпи, което си проси да го цапардосат по мутрата.

Но по дяволите, харесваше жените тук и най-вече наперените амбициозни мадами с успешна кариера. Тъкмо бе прочел „Селата“ 42 42 Издаден през 2004 г., описва селския живот и изневерите в Нова Англия. — Б.пр. на Джон Ъпдайк и се чудеше дали дъртият писател е толкова надървен, колкото някои от героите му. Нали същият този стар мераклия бе написал „Двойки“. Освен това Ъпдайк беше на седемдесет и няколко години и все още драскотеше за секса, сякаш е тийнейджър от някоя ферма в Пенсилвания, който чука всичко живо, без значение дали е на два или на четири крака. Но по дяволите, мислеше си Съливан, може би смисълът на книгата му убягваше? Или пък е убягнал на Ъпдайк… Дали е възможно авторът да не разбира това, за което пише?

Както и да е, Касапина наистина си падаше по елегантните жени в Джорджтаун, облечени в скъпи модни дрешки. Те ухаеха готино, изглеждаха страхотно, говореха изискано. „Жените на Джорджтаун“ — ето от това би излязъл хубав роман, който някой би могъл да напише, може би дори Джон Ъпдайк.

Тези мисли забавляваха Касапина, докато шофираше от Мериленд и слушаше в колата „Ю Ту“ и Боно. Певецът хленчеше как би искал да прекара малко време в главата на любимата си. Какъвто си беше старомоден ирландски романтик, Съливан се зачуди дали това е толкова страхотна идея. Дали Кейтлин иска да влезе в неговата глава? Определено не. А дали той имаше нужда да бъде в нейната? Не. Защото всъщност не харесваше празните пространства.

И така, къде се намираше в момента?

Тридесет и първа улица, нагоре по Блу Али, която по това време на деня пустееше. За разлика от вечерта, когато в тази част на Вашингтон клубовете са отворени и оживени от прииждащи тълпи.

В момента слушаше Джеймс Макмърти 43 43 Джеймс Лорън Макмърти (р. 1962 г. във Форт Уърт, Тексас), свири на китара от седемгодишен, рок музикант, песните му съдържат много социални мотиви. — Б.пр. и „Безсърдечните копелета“. Харесваше диска достатъчно, за да остане още няколко минути в колата.

Най-после слезе, разкърши се и вдъхна от порядъчно замърсения градски въздух.