Джеймс Патерсън - Крос

Ани ми посочи другия асансьор.

— Ако искаш, ще те заведа в чакалнята на втория етаж. Повярвай ми, всички правят каквото могат. Те знаят, че Кайла е лекар. Всички колеги я познават като истинска светица.

Състоянието на пациентката е критично… Всички знаят, че тя е истинска светица.

Прекарах следващите няколко часа в чакалнята, сам и без никакви вести за Кайла. Мислех единствено за жестоката ирония на съдбата: две от децата ми бяха родени в „Сан Антонио“. Мария бе издъхнала тук. А сега Кайла…

Ани Фолк се появи отново. Заговори ми с тих, почтителен глас, който ме изпълни с ужас.

— Ела с мен, Алекс. Моля те, побързай. Ще те заведа при нея. Изведоха я от операционната.

Отначало помислих, че Кайла е все още под упойка, но когато приближих, тя се размърда. Очите й се отвориха и тя ме видя — миг по-късно ме позна и прошепна:

— Алекс…

— Здравей — отвърнах й и нежно взех ръката й.

За секунда тя изглеждаше объркана, сякаш не разбираше къде се намира. После стисна очи. Сълзите се търкулнаха по страните й и аз също едва не се разплаках, но после си помислих, че ако ме види толкова разстроен, ще се изплаши.

— Всичко е наред — промълвих. — Лошото свърши. Ти си в реанимацията.

— Бях… толкова уплашена. — Гласът й звучеше като на малко момиче. Никога досега не я бях виждал толкова уязвима и неуверена.

— Наистина ли шофира сама до тук? — попитах, придърпвайки един стол, без да пускам ръката й.

Можех да се закълна, че почти се усмихна, макар очите й да оставаха замъглени.

— Нали знаеш колко се бавят линейките, докато дойдат до този квартал — прошепна тя.

— Кой ти причини това? Знаеш ли кой беше, Кайла?

Тя отново затвори очи. Изпълни ме гняв. Дали знаеше кой я бе нападнал и се боеше да ми каже? Дали и тя е била предупредена да не говори?

Останахме мълчаливи известно време, докато Кайла отново събра сили да говори. Нямах намерение да я притискам, както бях постъпил с Мина Съндърланд.

— Бях на домашно посещение — започна тя, но очите й останаха затворени. — Обади ми се сестрата на този тип. Той е наркоман. Опитвал се да се откаже от дрогата в домашни условия. Когато пристигнах, беше изпаднал в криза. Не зная за кого ме е помислил. Намушка ме…

Гласът й заглъхна. Погалих я по косата и притиснах с длан бузата й. Неведнъж съм бил свидетел колко мимолетен и несигурен е животът, но човек никога не свиква с неочакваните му обрати.

— Ще останеш ли с мен, Алекс докато заспя… Не си отивай.

Отново говореше с гласа на малко момиче. Никога досега Кайла не ми е изглеждала толкова безпомощна. Сърцето ми се свиваше от мъка. Нещастието я бе сполетяло, докато се е опитвала да помогне на друг човек.

— Разбира се — отвърнах. — Ще бъда тук. Никъде няма да ходя.

— Както знаеш, известно време бях депресиран.

— Точно така, Алекс. Повече от десет години.

Седях срещу любимата си лекарка, моя личен психиатър — доктор Адел Файнъли. От време на време тя бе моят изповедник. Тя е тази, която ме окуражи отново да започна частна практика, дори ми прехвърли неколцина от пациентите си. „Опитни зайчета“, както обичаше да ги нарича.

— Трябва да ти кажа някои неща, които доста ме притесняват — започнах аз. — Но това може да отнеме няколко часа.

— Няма проблем — сви рамене тя.

Адел имаше светлокестенява коса и бе в началото на четиридесетте, но ми се струваше, че откакто се бяхме запознали, не бе остаряла и с ден. Понастоящем не беше омъжена и имаше моменти, когато си представях, че двамата бихме могли да бъдем заедно, но после бързах да пропъдя подобна мисъл. Щеше да бъде твърде глупаво и налудничаво .

— Говори, но при условие, че сведеш няколкото часа дрънканици до петдесет минути — заяви тя. Умница, както винаги улучи най-правилния тон.

— Става — уверих я убедено.

— Тогава по-добре да започваш — кимна тя. — Часовникът ми е нагласен и вече отброява минутите ти.

Започнах разказа със случилото се с Кайла. После обясних как се чувствах, когато я оставих в болницата, и сега, когато тя бе заминала да се възстановява при родителите си в Северна Каролина.

— Не мисля, че вината е моя. Поне този път не съм аз причината да я нападнат… Поне не директно.

Колкото и да бе добра, Адел не можа да се сдържи и смръщи вежди.

— А индиректно?

Поклатих колебливо глава.

— Изпитвам вина като цяло — все едно, че съм могъл да направя нещо, за да предотвратя нападението.

— Какво например?