Джеймс Патерсън - Крос

Усмихнах се. Адел също.

— Ами например като ликвидирам престъпността в окръг Вашингтон — обявих.

— Отново се криеш зад чувството си за хумор — скара ми се тя.

— Сигурно си права, но ето какво е най-лошото. Колкото и да се смятам за рационална личност, наистина изпитвам определена вина, струва ми се, че по някакъв начин бих могъл да защитя Кайла. Да, зная колко абсурдно е всичко това, Адел. Да си го мисля. И да го изричам на глас. Но нищо не мога да променя.

— Разкажи ми повече за тази „защита“, която по някакъв начин си могъл да осигуриш на Кайла Коулс — претегли ме тя с професионален поглед.

— Не задълбавай в това! — мигновено възразих. — А и не мисля, че използвах думата защита.

— Както и да е, няма да спорим за това, поговори с мен, моля те. Ти самият заяви, че искаш да ми кажеш всичко.

— Добре, тогава ще се изразя така: не бих могъл да направя нищо, за да помогна на Кайла. Сега доволна ли си?

— Почти. — Адел чакаше да продължа.

— И разбира се, всичко е свързано с онази нощ, когато застреляха Мария. Аз бях там. Гледах я как умира в ръцете ми. Не можех да направя нищо, за да спася жената, която обичах. А и след това не направих нищо. Така и не залових онзи кучи син, който я уби.

Адел мълчеше.

— И знаеш ли кое е най-лошото? — не спирах да се горещя. — Винаги съм се питал дали онзи куршум не е бил предназначен за мен. Мария се извърна в ръцете ми… Тъкмо в този момент я улучиха.

Останахме мълчаливи дълго време. Прекалено дълго дори и за нас. А ние доста добре се справяхме с мълчанията.

Досега никога не бях споменавал тази част пред Адел, всъщност не я бях изричал пред никого на глас.

— Адел, смятам по някакъв начин да променя живота си.

Тя отново не каза нищо. Беше умна и корава жена, тъкмо такива психиатри харесвах. Надявах се, че и аз ще стана такъв един ден, когато израсна в професията.

— Не ми ли вярваш? — попитах накрая.

Тя най-после заговори.

— Разбира се, че искам да ти вярвам, Алекс. Но по-важно е дали ти самият си вярваш. Мислиш ли, че някой от нас наистина би могъл да се промени?

— Да — уверих я. — Мога да се променя. Но много пъти съм се лъгал в това.

Тя се засмя. И двамата се засмяхме.

— Не мога да повярвам, че плащам за тези глупости — заключих накрая.

— Нито пък аз — съгласи се Адел, — но времето ти изтече.

По-късно същия следобед се озовах в църквата „Сан Антонио“. „Сан Тони“, както я наричах като дете, докато растях в не по-малко „святата“ къща на Нана. Църквата се намираше на по-малко от две пресечки от болницата, където Мария умря. Реших след консултацията с Адел да поверя духовното си лечение в ръцете на Господ. Надявах се, че това е своеобразен напредък. Но може и да се лъжех.

Коленичих пред олтара и оставих мириса на тамян да ме облее и да ме пречисти от мръсотията. Най-изумителното нещо за мен беше, че повечето от църквите бяха изрисувани от хора, вдъхновени от вярата в нещо по-голямо и по-важно от тях самите. А тъкмо по този начин се опитвах да живея и аз.

Вдигнах поглед към олтара. От устните ми се отрони тиха въздишка. Вярвах в съществуването на Бог. Всичко останало намирах за странно или арогантно: не можеше да смятаме, че Бог мисли като нас; или че има голямо и добродушно лице; че е бял, кафяв, жълт, зелен или какъвто и да било друг цвят; и че по цял ден и нощ слуша молитвите ни.

Докато седях на предната скамейка в църквата „Сан Тони“ обаче, аз изрекох няколко молитви за Кайла — помолих се тя не само да оздравее физически, но и душата й да се излекува. Хората реагират по различен начин, когато близките им изпаднат в беда. Зная го от опит. А сега за съжаление и Кайла го знаеше.

Помолих се и за Мария, която напоследък присъстваше постоянно в мислите ми.

Дори си поговорих с нея. Надявах се, че одобрява начина, по който отглеждам и възпитавам децата ни. После се помолих за Мама Нана и крехкото й здраве; за децата; не пропуснах да прошепна и няколко думи за котката ни Роуз, защото се боях, че може да е болна от пневмония. Не позволявай котката ни да умре. Не сега — помолих се. — Роузи е добро животинче.

Касапина беше в Джорджтаун, за да изпусне малко насъбралата се „пара“ — иначе нещата можеше да не се развият много добре, когато се прибере при Кейтлин и децата и отново се отдаде на обикновения си и почтен живот. Всъщност преди доста време бе осъзнал, че му доставя удоволствие да води двойствен живот. Но кой, по дяволите, не би бил доволен?