Джеймс Патерсън: Крос

После улови ръката й и нежно я целуна. Дръпна я от високото столче на бара и я завъртя под звуците на „Ролинг Стоун“, които се лееха от музикалния автомат.

Малко по-късно момичето попита:

— Накъде отиваме? Къде си мислите, че отиваме, господине?

— Не много далеч, госпожице — отвърна Майкъл Съливан.

— Не много далеч ли? — повтори Мариан. — Какво означава това?

— Ще видиш. Не се тревожи. Довери ми се.

Тя се засмя, целуна го по бузата и пак се усмихна.

— Нима някоя може да устои на убийствените ти очи?

Всъщност Мариан и не мислеше да устоява на този готин тип от Ню Йорк. Чувстваше се в безопасност в бара на Ем Стрийт. Какво лошо можеше да й се случи тук?

— Не обичам да съм център на внимание — прошушна й той, докато я водеше към задната част на бара.

— Мислиш, че си известен като Том Круз ли? — усмихна се момичето. А с тази твоя усмивка винаги ли получаваш, каквото поискаш? — изгледа го предизвикателно.

— Не знам, но понякога върши работа — отвърна скромно той.

После дръзко я целуна в полутъмния коридор в дъното на бара. Целувката беше точно толкова хубава, колкото момичето се бе надявало — много нежна и сладка. И определено доста по-романтична, отколкото бе очаквала. Съливан прецени, че е по-добре да спре дотук, вместо да се опита да й пусне ръка, което може би щеше да й хареса.

— Леле! — Тя пое дълбоко дъх и артистично размаха ръка пред лицето си.

— Малко е горещо тук, нали? — констатира Съливан. — Не смяташ ли, че е пренаселено?

— Извинявай… но няма да тръгна с теб — усмихна се дяволито тя. — Та ние дори не се познаваме.

— Разбирам — кимна той. — Никога не съм си и мислил, че ще го направиш. И през ум не ми е минавало.

— Разбира се — отвърна момичето. — Ти си истински джентълмен.

Той отново я целуна, но този път по-настойчиво. Хареса й, че не се отказва толкова лесно. Макар да нямаше значение, защото и без това нямаше да отиде никъде с него. Никога досега не го бе правила — е, поне не беше прекрачвала определени граници.

— Целуваш се страхотно — промълви откровено. — Признавам го.

— И ти не си зле — увери я той. — Всъщност си невероятна! Това беше най-хубавата целувка в живота ми.

Съливан натисна с тяло една врата и внезапно двамата се озоваха залитайки в мъжката тоалетна. Тогава изневиделица се появи Джими Бомбето и застана отпред. Той винаги пазеше гърба на Касапина, когато беше зает с нещо подобно.

— Не, не, не! — възпротиви се Мариан, но не можа да сдържи смеха си, породен от ситуацията. Бяха в мъжката тоалетна ! Това наистина беше забавно. Мръснишко, но забавно. От този тип лудории, които вършеха колежаните.

— Ти май наистина си мислиш, че всичко ти е позволено? — попита го закачливо.

— Да. Винаги правя това, което искам, Мариан — отвърна Касапина неочаквано сериозно.

Изведнъж острието на скалпела блесна в ръката му и той го опря до гърлото й. Всичко се промени за част от секундата.

— Ако отрониш дори една дума, тя ще бъде последната ти на тази земя, кълна се в майка си — рече той.

— По този скалпел вече има кръв, виждаш ли? — прошепна й зловещо с намерението да я изплаши до смърт.

И явно успя. После докосна издутината на джинсите си:

— Е, от това острие не боли толкова много. Но от това — доста! — Размаха заплашително оръжието пред очите й. — Ще обезобразя хубавичкото ти лице. Не се шегувам, госпожичке.

Притисна скалпела към гърлото на Мариан Райли и свали ципа на джинсите си. Повдигна полата й и смъкна сините й гащички.

— Не искам да те нараня. Вярваш ми, нали? — изрече ниско.

— Не зная… — едва промълви момичето, бледо като платно.

— Имаш думата ми, Мариан.

След това бавно проникна в нея, сякаш да не я нарани. Знаеше, че не бива да се бави много, но искаше да се наслади на тясната й женственост. По дяволите, след тази нощ никога вече няма да я видя! , помисли си със съжаление.

Тя поне беше достатъчно умна да не крещи и да не се опитва да се съпротивлява с нокти и колене. Когато си свърши работата, Съливан й показа няколко снимки, които винаги носеше в себе си. Трябваше да е сигурен, че е разбрала положението си.

— Сам съм ги правил. Виж ги добре, Мариан. А сега ме чуй — не бива да казваш нищо за случилото се тази вечер, на никого! Но най-вече на полицията. Разбра ли!

Тя кимна, без да вдига очи.

— Искам да го кажеш на глас, малката. И да ме погледнеш, колкото и да ти е трудно.

— Разбрах — едва отрони момичето. — Няма да кажа на никого.