Майкъл Конъли - Падане

Бош предположи, че материалът ще предизвика сериозно раздвижване в Дирекцията на полицията и в Градския съвет, поради което предпочете да стои настрана от сградата, докато не му се наложи да отиде на работа в понеделник сутринта.

Докато се отдалечаваше от мола, извади телефона, за да се увери, че е включен. Изненада се, че не е получил обаждане от Чу — ако не за друго, то само колкото да отрече, че е пуснал мухата на Гончето. Изненада се също, че не е бил търсен и от Киз Райдър. Наближаваше пладне и мълчанието й относно материала във вестника можеше да означава само едно — че именно тя е била източникът и сега се спотайва.

Или по собствена инициатива, или с тактичното напътствие на шефа, играта бе Ървин Ървинг да бъде отстранен, вместо да се спечели съдействието му чрез мълчание. Трудно беше да не се съгласи с такъв избор. Предаването му на медиите и очернянето му с намеци за корупция можеше да го елиминира като заплаха за управлението. Много неща можеха да се случат през последния месец на предизборната кампания. Може би шефът беше решил да заложи на сигурно и да види дали историята няма да набере инерция и да повлияе на резултатите от изборите. Може би предпочиташе да заложи на това, че опонентът на Ървинг ще е по-добър приятел на полицията от сегашния компрометиран и поставен натясно враг.

Така или иначе за Бош това нямаше значение. То беше политика. Имаше значение обаче, че Киз Райдър, негов приятел и бивш партньор, вече се е наместила твърдо на десетия етаж като политически работник. Трябваше да го има предвид при бъдещите си отношения с нея и тази мисъл го накара да почувства дълбока загуба.

Знаеше, че в момента най-добрият му ход е да се сниши. Беше сигурен, че прекарва последните си дни в управлението. Трийсет и деветте месеца, които с такава радост прие преди седмица, сега му изглеждаха едва ли не като срок за излежаване. По-добре беше да посвети следобеда на себе си и да стои далеч от Дирекцията на полицията и всичко друго, свързано с работата.

Все още държеше телефона и изведнъж реши да се обади на Ана Стоун. Тя отговори моментално.

— Ана, у дома ли си?

— У дома. В неделя няма терапии. Какво става? Намери ли Чилтън Харди?

В гласа й се долавяше възбудено очакване.

— Не, още не съм. Но от утре той става основен приоритет. Обаждам ти се, защото ми се отвори свободен следобед. Ще взема дъщеря си от мола някъде към пет. Помислих си, че ако си свободна, можем да обядваме заедно или да се видим. Искам да поговорим за някои неща. Нали се сещаш, да видим дали ще се получи нещо.

Истината беше, че не можеше просто да забрави за нея. Винаги го бяха привличали жени, криещи някаква трагедия. Смяташе, че ако поставят някои граници относно сина й, ще могат да осигурят шанс за себе си.

— Страхотно, Хари. Аз също искам да поговорим. Какво ще кажеш да дойдеш тук?

Бош погледна часовника на таблото.

— Намирам се в Сенчъри Сити. Мисля, че ще успея да те взема към дванайсет. Защо не измислиш някое място на Вентура Булевард? По дяволите, дори съм готов да опитам суши.

Тя се разсмя и смехът й му хареса.

— Не, имах предвид да дойдеш у дома — каза Ана. — Да обядваме и да поговорим. Така ще бъдем само двамата, а аз ще сготвя. Без специални приготовления, просто нещо за хапване.

— Ами…

— И после просто ще видим какво ще стане.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

Бош кимна на себе си.

— Добре, тръгвам.

Дейвид Чу вече беше в кабинката, когато Бош дойде на работа в понеделник сутринта. Щом го видя, Чу завъртя стола си, вдигна ръце и изстреля:

— Хари, искам само да кажа, че не бях аз.

Бош остави куфарчето си и провери на бюрото за съобщения и пристигнали доклади. Нямаше.

— За какво говориш?

— За „Таймс“. Видя ли статията?

— Спокойно. Знам, че не си бил ти.

— Тогава кой?

Докато сядаше, Бош посочи тавана — информацията беше изтекла от десетия етаж.

— Висш пилотаж — каза той. — Някой горе е решил играта да е такава.

— За да контролират Ървинг ли?

— За да го премахнат. Да променят резултатите от изборите. Както и да е, това вече не ни влиза в работата. Предадохме си доклада и приключихме. Днес се заемаме с Чилтън Харди. Искам да го намерим. На свобода е от двайсет и две години. Искам го зад решетките до края на деня.

— Търсих те в събота. Дойдох да свърша една работа и се запитах дали да не отидем да видим бащата. Но сигурно си бил зает с дъщеря си. Не отговори.

— Да, бях „зает с дъщеря си“, а ти не остави съобщение. Каква работа си идвал да свършиш?