Майкъл Конъли - Падане

Разделянето позволявало на колите да чакат на таксиметровите стоянки и при хотелите, да обикалят улиците и да приемат телефонни поръчки, но само от тяхната зона. Конкуренцията за клиенти по улиците понякога била жестока. Конкуренцията за франчайз не й отстъпвала с нищо. Роузън обясни, че „Риджънт Такси“ вече имали франчайз в Южен Лос Анджелис, но се стремели към по-доходоносния Холивуд.

— Кога щеше да се стигне до разглеждане на кандидатите? — попита Бош.

— Чак догодина — отвърна Роузън. — Джордж тъкмо започваше работа по кандидатстването.

— Колко франчайза се дават за Холивуд?

— Само два, за срок от две години. Редуват се, така че всяка година има разглеждане за подновяване на франчайза или даването му на друг кандидат. „Риджънт“ чакаха разглеждането догодина, тъй като сегашният държател има проблеми и е уязвим. Джордж каза на клиентите, че това е най-добрият им шанс.

— Коя е уязвимата компания?

— „Блек енд Уайт“. По-известна с инициалите си.

Бош знаеше, че преди около десетина години имаше проблем с „Б & У Такси“, защото боядисваха колите си така, че много приличаха на полицейски. ЛАПУ подаде жалба и компанията направи автомобилите на черни и бели карета. Но едва ли точно това я бе направило уязвима.

— Казахте, че имали проблеми. Какви по-точно?

— Ами само за последните четири месеца са имали три случая на шофиране в нетрезво състояние.

— Имате предвид, че шофьорите на такситата са карали пияни?

— Именно, а това е абсолютно забранено. Както можете да си представите, комисията по франчайзи към Градския съвет не прие добре случаите. Кой би гласувал за компания с подобни нарушения? Затова Джордж бе уверен, че „Риджънт“ могат да получат франчайза. Те са чисти, освен това нямат мажоритарен собственик.

Освен това бащата на Джордж беше влиятелен член на Градския съвет, който определяше членовете на комисията по франчайзи. Бош се заинтересува от информацията, тъй като в крайна сметка всичко се свеждаше до пари. Някой ги правеше, а друг ги губеше. Това често можеше да се превърне в мотив за убийство. Стана, надникна в другата стая и каза на Хадлоу и Чу, че трябва да вземат папките, свързани с таксиметровия франчайз.

Върна се при Роузън и продължи разговора в друга насока.

— Джордж държеше ли лични документи тук?

— Да, но са заключени в бюрото му, а аз нямам ключ.

Бош извади от джоба си ключодържателя, взет от прислужника на хотела на него бяха и ключовете от колата на Ървинг.

— Покажете ми ги.

Бош и Чу излязоха от офиса по обяд и тръгнаха към Дирекцията на полицията. Чу носеше кашона с папките и другите материали, които бяха взели с одобрението на Хадлоу. Сред тях беше документацията, свързана с последните проекти на Джордж Ървинг, както и личните му документи, включващи застрахователни полици и копие от завещание, съставено само преди два месеца.

По пътя обсъждаха следващите си ходове. Решиха да прекарат остатъка от деня в сградата. Трябваше да прегледат доста материали по проектите и завещанието. Бавеха се и докладите на Гленвил и Соломон относно мъжа, регистрирал се в хотела след Ървинг, както и проверката на гостите на „Шато Мармон“ и на жителите на домовете зад него.

— Време е да започнем да съставяме досието — каза Бош.

Това беше едно от любимите му занимания.

Светът може и да беше навлязъл в цифровата епоха, но Хари Бош не вървеше в крак с него. Можеше да се оправя с мобилен телефон и лаптоп. Слушаше музика от айпода си и от време на време четеше вестници на айпада на дъщеря си. Но когато ставаше дума за досие, винаги щеше да си остане човек на папките и листата. Това го правеше динозавър. Нямаше значение, че управлението минаваше на цифрови архиви и че в новата сграда нямаше място за рафтове, които да поберат дебелите сини класьори. Бош беше човек, който пазеше традициите, особено когато вярваше, че те помагат за залавянето на убийци.

За него едно досие беше ключова част в разследването, толкова важна, колкото и всяка улика. То беше основата на случая, компендиум на всеки направен ход, всеки разпит, всяко доказателство или потенциална следа. То бе материален компонент с тежест и съдържание. Разбира се, можеше да бъде превърнато в компютърен файл и качено на флашка, но това го правеше някак по-нереално и по-скрито за него. Освен това му се струваше, че подобно нещо е проява на неуважение към мъртвите.

Бош изпитваше нужда да види резултата от работата си. Трябваше непрекъснато да си напомня за товара, който носеше. Трябваше да вижда как листата се трупат в хода на разследването. Знаеше, че никога не би променил начина, по който издирваше убийците, без значение дали му остават още трийсет и девет месеца или трийсет и девет години до окончателното пенсиониране.