Майкъл Конъли - Падане

Когато се върнаха в „Неприключени следствия“, Бош отиде при шкафовете, подредени покрай задната стена на помещението. Всеки детектив в отдела имаше по един шкаф. Той беше голям колкото половин гардеробче, защото сградата бе построена съобразно цифровия свят, а не според изискванията за здравина и издръжливост на миналото. Бош използваше своето пространство най-вече за пазене на стари класьори от приключени случаи. Те бяха извадени от архивите и дигитализирани в усилията да се спечели повече свободно пространство. Документите бяха сканирани и нарязани, а празните папки трябваше да отидат на сметището. Бош обаче беше спасил няколко от тях и ги бе скрил в шкафа си за всеки случай.

Сега той взе един безценен, избелял от времето син класьор и отиде в работната кабинка, която делеше с Чу. Партньорът му вадеше папките на Ървинг от кашона и ги трупаше върху шкафа до двете бюра.

— Хари, Хари — изпъшка той, когато видя дебелата папка. — Кога най-сетне ще ми позволиш да те въведа в цифровия свят?

— След около трийсет и девет месеца — отвърна Бош. — Тогава можеш да събираш досиетата си на главата на карфица, хич не ми пука. Но засега…

— … ще го правя по начина, по който винаги съм го правил. Ясно, ясно.

— Знаеш как стоят нещата.

Бош седна на бюрото си и отвори класьора. После отвори лаптопа си. Вече беше приготвил няколко доклада за включване в досието. Започна да ги изпраща към мрежовия принтер. Сети се за докладите на Соломон и Гленвил и огледа кабинката за пристигнал плик.

— Да си получавал нещо от Холивуд? — попита той.

— Не — отвърна Чу. — Провери си имейла.

Естествено. Бош влезе в интернет и откри два имейла от Джери Соломон от Холивуд. И двата имаха прикачени файлове. Бош ги свали и ги прати за печат. Първият файл беше резюме на проверката на хотела. Вторият обобщаваше обиколката на квартала.

Бош отиде при принтера и взе разпечатаните листа. На връщане видя лейтенант Дювал да седи пред кабинката му. Чу не се виждаше никакъв. Бош знаеше, че Дювал ще иска новини по случая „Ървинг“. През последните двайсет и четири часа му беше оставила две съобщения и един имейл, на които така и не бе отговорил.

— Хари, получи ли съобщенията ми? — попита тя, когато той приближи.

— Получих ги, но всеки път, когато исках да звънна, някой ми се обаждаше и ме разсейваше. Съжалявам, лейтенант.

— Какво ще кажеш да идем в кабинета ми, за да не те разсее още някой.

Това не беше въпрос. Бош остави разпечатките на бюрото и тръгна след нея към кабинета й. Тя му каза да затвори вратата и попита още преди да са седнали:

— Досие ли съставяш?

— Да.

— Да не искаш да кажеш, че Джордж Ървинг е бил убит?

— Така изглежда. Но още не бива да се разчува.

В продължение на двайсет минути Бош я запознаваше с развитието на разследването до този момент. Тя се съгласи с плана да държат медиите настрана, докато не се появят нови следи или докато пускането на информация не се превърне в стратегическо преимущество.

— Дръж ме в течение, Хари. Започни да отговаряш на обажданията и имейлите ми.

— Ясно, ще го правя.

— И използвай магнитите, за да знам къде са хората ми.

Беше поставила в помещението дъска с магнити, които можеха да се местят, за да показват дали даден детектив е тук, или някъде по работа. Повечето хора от отдела сметнаха нововъведението за загуба на време. Камшикът обикновено знаеше къде е всеки същото можеше да се отнася и за лейтенанта, ако си направеше труда да излезе от кабинета си или най-малкото да вдигне щорите.

— Разбира се — отвърна Бош.

Когато се върна в кабинката, Чу вече бе на мястото си.

— Къде беше? — попита той.

— При лейтенанта. Ти къде беше?

— Ами отскочих навън. Така и не успях да закуся.

Побърза да смени темата и посочи някакъв документ на екрана на компютъра си.

— Чете ли доклада на Сандъка и Бъчвата за претърсването?

— Още не.

— Намерили са някакъв, който видял човек на пожарната стълба. Времето не съответства, но пък какъв е шансът за съвпадение?

Бош се обърна към бюрото си и намери разпечатката на доклада за претърсването на съседните къщи. По същество той представляваше списък с адреси на Мармон Лейн. След всеки адрес се отбелязваше дали са отговорили на позвъняването и дали обитателят е разпитан. Използваха се съкращения, които Бош срещаше в подобни доклади на ЛАПУ от повече от две десетилетия. Имаше множество ННО, което означаваше „никой не отговаря“, както и много НВН — „не е видял нищо“. Един от записите обаче беше дълъг цели няколко изречения.