Реджиналд Хил - Диалози на мъртвите

Парономания — измислена дума, получена от комбинирането на Paronomasia (гр. παρουομασια) и Mania.

1. Клинично пристрастяване към игра с думи.

1760, Джордж, лорд Литълтън „Диалози на мъртвите“: No. XXXV Бейкън: „Оня дето лежи там, не е ли Шекспир, драскача? Защо изглежда тъй блед? Гален: Да, сър, той е. Съвсем нагледен пример за парономания. Откакто е дошъл тук, е успял да разкодира в пиесите си доказателство, че вие сте ги писали и оттогава не е проговорил и дума.“

1823, лорд Байрон, „Песен за дон Жуан“ XVIII: „Записките на Худ са толкова парономастични, че неговите доктори ги е страх да не умре от парономания.“

1927, Хал Дилинджър, „През лабиринтите на съзнанието“: „Парономанията на г-н Х беше в толкова напреднал стадий, че той се бе опитал да убие жена си заради едно послание, получено според него чрез закодирано съобщение в кръстословицата на «Вашингтон Пост»“.

2. Името на игра за двама с табло и плочки с напечатани букви, от които се образуват думи. Точкуването се образува като се събират не само цифровите стойности на всяка буква, но също така и някои взаимовръзки на получената дума в звуково и смислово съотношение. Може да се играе с всички езици, ползващи латиница, при определени променливи правила.

1976, списание „Скълкър“, том І, бр. 4: „Макар запалените по парономанията да се състезаваха в ежегодния шампионат с обичайния си хъс, ентусиазъм и умения, сложният и езотеричен характер на играта не оставя никакви шансове тя да бъде понижена до статута на национален спорт.“

Здрасти. Как я караш?

Аз ли? Добре, мисля.

Понякога е трудно да се каже, но най-сетне се забелязва някакво движение. Странно нещо е това живота, а?

Да, и смъртта. Но живота…

Ето че само допреди известно време си бях там, за никъде не отивах, пък и нямаше за къде да ходя, захванат здраво, така да се каже, за шелфа, отдавна зарязал просмукването през настоящето в бъдещето, без грам цвят, действие или вълнение, което да наостри малко усещанията…

И тогава един ден видях!

Пред мен, където всъщност е била през цялото време, се бе проснала дългата и извиваща се пътека, водеща ме през моето Велико Приключение и началото й бе толкова близко, че сякаш можех да го докосна с ръка, а края й бе толкова далеч, че главата ми се завъртя при мисълта какво може да има по средата.

Но между завъртяна и трезва глава разликата е голяма и отначало тя там си и остана — дългата и виеща се пътека, искам да кажа — в главата; нещо, с което да убивам времето през дългите скучни часове. И въпреки това, през цялото време чувах душата ми да казва: „Да пътуваш в мислите си не е лошо, но от това не можеш да получиш слънчев загар!“ А и краката ми ставаха все по-нетърпеливи.

Въпросът се залюля бавно в съзнанието ми, като надпис на скрийнсейвър.

Не можех ли да…?

Смеех ли…?

Ето това им е лошото на пътеките. Веднъж открити, те трябва да бъдат следвани, независимо от това къде водят. Обаче началото понякога е… как да кажа… толкова неясно.

Трябваше ми знак. Не бе необходимо да е нещо драматично. Едно леко смушкване щеше да свърши работа. Или една прошепната дума.

И тогава един ден то се случи.

Най-напред прошепнатата дума. От теб ли? Надявах се. Чух я, разбрах я, исках да й повярвам. Но въпреки това беше толкова смътна…

Да, бях страхливо дете. Трябваше ми нещо по-ясно.

И накрая то дойде. По-скоро блъскане с рамо, отколкото просто леко смушкване. По-скоро вик, отколкото шепот. Може да се каже, че направо падна върху мен!