Реджиналд Хил - Диалози на мъртвите

Фолоус тъкмо бе започнал да се поздравява, че излиза от цялата тази бъркотия сравнително незасегнат, когато Егню добави, че многоуважаемия (чийто читателски интерес не се простираше отвъд страниците на спортните списания), не би могъл да се рови из всички изпратени за конкурса творби, че нейния екип от журналистически асове е твърде зает с писане на собствена безсмъртна проза, за да си губи времето да чете чужда, и че поради това тя е принудена да насочи погледа си към библиотеката с нейния екип от всепризнати специалисти в сферата на прозата, който да прегледа подадените разкази и да направи кратък списък с номинации.

Пърси Фолоус се бе научил да разбира кога му подават топката и затова бързо прехвърли в главата си персонала на библиотеката, за да намери кому на свой ред да я подаде. Всички пътища водеха към Дик Дий, който макар да имаше отлична диплома по английски, изглежда никога нямаше да се научи да казва „не“.

Най-доброто, което успя да предложи вместо съпротива, бе:

— Ами-и-и, не знам, напоследък сме доста заети… Колко работи очакваш да постъпят?

— При такива случаи бройката е силно ограничена — отвърна уверено Егню. — Много ще се изненадам, ако бройката им е двуцифрена. Най-много да станат две дузини, не повече. Ще успеете да ги прегледате през почивките за чай?

— Ега ти и чая, дето трябва да изпием — изръмжа Рай, когато пристигна първата чанта от Газет.

Но Дик Дий само се бе усмихнал, вперил поглед в планината от писма и каза:

— Време е за малко безславна работа, Рай. Хайде да ги почваме.

В началото им бе забавно. Идеята да отхвърлят всичко, което не бе написано на машина, бе им се видяла много привлекателна, но бързо разбраха, че освен това е и крайно драстична. От друга страна — тъй като торбите от Газет продължаваха да пристигат — трябваше да измислят някакви правила, за да намалят тази лавина.

— Зелено мастило не се приема — каза Дий.

— По-малко от А5 не се приема — добави Рай.

— Ръкопис, в който буквите не са свързани, не се приема.

— Ръкописи с многозначителна пунктуация не се приемат.

— Ръкописи, за четенето на които е необходима лупа, не се приемат.

— Ръкописи със залепнала по тях органична материя, не се приемат — каза Рай, измъквайки лист, изпръскан сякаш с котешка пикня.

После й бе дошло на ума, че петната може да са от някое бебе, чиято майка отчаяно се е опитвала да твори по време на кърмене и чувството й за вина я бе накарало енергично да възрази, когато Дик бе продължил:

— И ръкописи с откровено сексуално съдържание и мръсни думи, не се приемат.

Той бе изслушал либералните й доводи с велико търпение, без да се прави на обиден от намеците й, че в добрия случай бил мърльо, а в най-лошия — фашист.

Когато свърши, той се усмихна меко:

— Рай, съгласен съм с теб, че няма нищо покварено, отвратително и дори безвкусно в едно хубаво чукане. Но знам също така много добре, че нито един разказ, съдържащ както описание на сношение, така и всяка производна на тази дума, няма да бъде публикуван в Газет, така че на мен това ми се струва един добър филтър. Разбира се, ако искаш да четеш дума по дума всеки разказ…

Пристигането на поредната пратка писма от Газет се бе оказал последния и най-тежък аргумент.

Седмица след това, когато разказите продължиха да текат като пълноводна река, а до крайния срок за предаване на работите за конкурса оставаха още девет дни, тя бе станала по-жестока дори от Дий, захвърляйки ръкописите в кошчето още след прочитане на първия абзац, понякога дори и след първото изречение, а в един-два случая — даже и само на заглавието — докато той добросъвестно четеше почти всичко от своя дял и правеше далеч по-голяма купчина от вероятни победители.

Тя хвърли поглед на ръкописа, с който той я бе прекъснал и каза:

— Първи диалог? Означава ли това, че ще има още?

— Поетически похват, предполагам. Както и да е, прочети го. Интересно ми е да разбера какво мислиш.

Прекъсна ги друг глас:

— Намерихте ли вече новия Мопасан, Дик?

Зад гърба на Рай изникна дълга и стройна фигура и светлината наоколо изведнъж помръкна.

Нямаше нужда да вдига глава да се извръща, за да разбере, че това е Чарли Пен — един от редовните посетители на читалнята и най-близката представа на Мид Йоркшир за литературен лъв. Бе написал умерено успешна серия от произведения, които сам наричаше историческа романтика, а критиците — заголи-бедро, чиято фабула се развиваше на фона на революционна Европа по време на събитията, довели до крайната развръзка през 1848 година, с главен герой, чийто прототип би могло да се каже, че е германския поет Хайне. Тези разкази бяха претворени в телевизионни сериали, където заголването на бедра се ценеше далеч по-високо, отколкото историята, та дори и романтиката. Редовната му поява в библиотеката обаче нямаше нищо общо с постигането на историческа истина в неговите разкази. Когато биваше на градус, го чуваха да казва по адрес на читателите си: „Голяма работа! И без това нищо не разбират“, макар всъщност да бе събрал добри познания по въпросната епоха, посредством „реалната“ работа, която вършеше от доста години насам, а именно проучвателна дейност, придружена с критични бележки и метричен превод на стиховете на Хайне. Рай с изненада научи, че той и Дик Дий са ходели на училище по едно и също време. Десетте години, които невъзмутимият темперамент на Дик Дий бе изтрил от неговите четиридесет и нещо, изглежда бяха прехвърлени на Пен, чиито хлътнали бузи, дълбоко поставени очи и неподдържана брада, му придавах вид на стар викинг, прекалено много плячкосвал и изнасилвал навремето си.