Реджиналд Хил - Диалози на мъртвите

„Трупът на г-н Андрю Айнстъбъл (34), патрулиращ монтьор от «Автомобилна асоциация», бе намерено в плитките води на потока, течащ под Литъл Брътън, във вторник сутринта. Томас Килиуик (27), местен фермер, който е открил трупа, предполага, че г-н Айнстъбъл, който отивал на повикване в Литъл Брътън, както се разбра по-късно, вероятно е спрял по нужда, подхлъзнал се е и си е ударил главата, но от полицията не можаха нито да потвърдят, нито да отхвърлят това на този етап. Г-н Айнстъбъл оставя жена Агнес и майка, която е вдовица. Очаква се през следващите няколко дни да се проведе следствие.“

— Как ти се струва? — попита Дий отново.

— От стила на тази статия ми се струва, че в Газет са постъпили много мъдро, като са възложили на нас да оценяваме литературната стойност на тези разкази.

— Не. Искам да кажа за тоя „Диалог“. Странно съвпадение, какво ще кажеш?

— Не особено. Искам да кажа, може би изобщо не е съвпадение. Писателите често пъти черпят идеите си като четат от вестника.

— Но това е публикувано в Газет тази сутрин. А този разказ тук дойде с писмата, дето ги получихме снощи. Така че той е дошъл вчера по някое време, тоест след като бедния човек вече е бил мъртъв и нашия писател не би могъл да прочете за него.

— Е, добре, значи в такъв случай наистина е съвпадение — изрече раздразнено Рай. — Току-що прочетох един разказ как един човек спечелил нещо от лотарията и получил сърдечен удар. Смея да твърдя, че през тази седмица някъде някой сигурно е спечелил от лотарията и е получил сърдечен удар. Не е привлякло вниманието на лауреатите на Пулицър от Газет, наистина, но то все пак си е съвпадение.

— Въпреки това — продължи Дий, явно нямащ никакво намерение да се откаже от чувството си за странни съвпадения. — Още нещо, няма псевдоним.

Правилата на конкурса бяха такива, че в интерес на безпристрастна оценка, кандидатите да използват псевдоним, вместо истинските си имена. А истинските имена и адреси, заедно с измисленото име, се предаваха в запечатани пликове, които се пазеха в Газет.

— Ами значи е забравил — каза Рай. — Не че има някакво значение. Този разказ и без това не може да спечели. Така че кой го интересува от кого е написан… А сега мога ли да продължа?

Дик Дий не можа да намери аргумент срещу това. Но Рай забеляза, че той не сложи разказа нито във възможните победители, нито го хвърли в кошчето, а просто го прибра отделно.

Поклащайки глава, Рай насочи вниманието си към следващия разказ от купчината си. Той бе озаглавен „Време за сънища“, написан с тлъста виолетова химикалка с по четири думи на ред и започваше по следния начин:

„Когато тази сутрин се събудих, открих, че снощи съм имал мокри сънища и докато лежах и се опитвах да си ги припомня, усетих как отново се възбуждам…“

Дълбоко въздишайки, тя го хвърли в кошчето и посегна за следващия.

— Мамка му, на какво си играеш, Рут? — озъби се Питър Паскоу.

Зъбенето бе форма на общуване, която не му се отдаваше кой знае колко и опита да говори с оголени горни зъби произведе звуков ефект, толкова фарсово мелодраматичен, колкото и лишен почти напълно от зловещия си и заплашителен товар. Следващият път, когато любимото куче на дъщеря му, което не обичаше много мъже, му се озъбеше, трябваше да гледа по-внимателно.

Рут бутна тетрадката, върху която драскаше, под един брой на Газет и го загледа с израз на мило недоумение.

— Моля, господин Паскоу? Не ви разбрах. Не играя на нищо и не съм сигурен, че знам правилата на играта, която вие играете. Трябва ли ми ракета?

Той отправи мека усмивка към спортната чанта на Паскоу, от която стърчеше дръжката на ракета за скуош.

Удобна реплика за ново озъбване:

— Не ми се прави на голям умник, Рут!

Това започваше да прилича на лош телевизионен сценарий. Освен зъбенето, той се опитваше и да се надвеси застрашително. Нямаше как да разбере колко застрашително изглежда надвесването отстрани, но се отразяваше адски зле на схванатото му рамо, довело първия му от пет години гейм по скуош до преждевременен край. Преждевременен ли? Прекъсване след тридесет секунди форплей не може да се нарече преждевременен — това си бе най-обикновен прежде-съкрушителен край.

Противникът му се бе разтопил от грижи, прилагайки разтривки в съблекалнята и вътрешно смазване в бара на Университета, без дори и сянка от подигравка. Но тъй или иначе, Паскоу се бе почувствал като подигран и когато тръгна през приятно поддържаните тревни площи към паркинга и видя Франи Рут да му се усмихва от една пейка, грижливо изграденото прикритие на раздразнението му изведнъж се пропука и преди да успее да помисли рационално, вече бе започнал да се прави на страшен и да се зъби.