Реджиналд Хил - Диалози на мъртвите

Почти те чувам как се смееш.

Нея нощ не можах да заспя от мисли за това. Но колкото повече мислех, толкова по-неясно ставаше. Към три часа сутринта вече се убедих, че става въпрос за обикновена случка и моето Велико Приключение трябва да си остане празна фантазия, видеофилм, който да си пускам в промеждутъците между внимателните очи и съчувствените усмивки, съпътстващи всекидневните ни грижи.

Но час, час и нещо по-късно, когато розовите пръсти на зората започнаха да масажират черната кожа на нощта и една птичка зачурулика под прозореца ми, започнах да виждам нещата малко по-различно. Това, което ме изпълва с несигурност, може да се окаже просто моето чувство за малоценност, казах си аз. И във всеки случай не аз избирах, нали така? Знакът, за да бъде истински знак, трябва да бъде последван от шанс, който аз да не мога да отхвърля. Защото това нямаше да бъде просто шанс, разбира се, макар че самият му характер предполага нещо не съвсем определено. Да, ето как щях да го разпозная. За да започна, в началото щях да бъда пасивен участник в това Приключение, но веднъж започна ли го, щях да разбера без капка съмнение, че то е писано специално за мен. Всичко, което се искаше от мен, бе да поддържам готовност.

Станах, изкъпах се и се облякох с необичайно внимание, като рицар, готвещ се за подвиг или като монахиня, подготвяща се да приложи най-святото тайнство. Макар че лицето може да се скрие от наличник или воал, тези, които умеят да четат, щяха да разберат каква е разликата между рицарски герб или монашески одежди.

Когато свърших, тръгнах към колата. Беше още много рано. Птичките пееха нескончаемия си хор, а небето на изток бавно порозовяваше като бузката на героиня от филм на Дисни.

Беше още рано да се ходи в града и като че ли нещо ме накара да подкарам към полето. Вече ми бе станало ясно, че тази сутрин импулсивността не бива да се потиска.

Половин час по-късно вече се питах дали не постъпвам по най-глупав начин. От известно време колата ми бе започнала да ми създава проблеми, давейки се и губейки мощност по нагорнищата. И всеки път, когато това станеше, се заричах веднага да я закарам на сервиз. После работите се оправяха, вървяха така известно време и аз забравях. Този път обаче разбрах, че работата е по-сериозна, когато хълцането започна по един съвсем лек наклон и, естествено, на следващото изкачване, което всъщност не беше нищо повече от гърбица на един старинен мост, тя окончателно спря.

Излязох и затворих вратата с ритник. Нямаше смисъл да надничам под капака. Двигателите за мен са като китайско писмо. Седнах на ниския парапет на моста и се опитах да си припомня на какво разстояние се намирам от най-близката къща или телефон. Но колкото и да се мъчех, си спомнях само табела, на която пишеше, че до малкото селце Литъл Брътън остават пет мили. Особено несправедливо ми се струваше, че една кола, прекарала цял живот в града, трябва да се счупи на най-рядко населената отсечка в границите на града.

Закон на Мърфи, нали така май му казват? А и аз така го наричах, докато постепенно през чуруликането на птичките и ромонът на водата, си проби път още един звук и по тесния селски път видях да се приближава яркожълта кола на „Автомобилна асоциация“.

Сега вече започнах да се чудя дали закона в края на краищата не е най-обикновен Божи закон.

Махнах с ръка. Отивал на повикване в Литъл Брътън, където някакъв, току-що станал от сън роб на надницата, открил че неохотата на двигателя му да тръгне била по-голяма и от неговата.

— Двигателите и те обичат да почиват — весело съобщи моят спасител.

Той изобщо беше много весел човек, непрекъснато пускащ майтапи — прекрасна жива реклама на „Автомобилна асоциация“. Когато ме попита дали съм член на „Автомобилната асоциация“ и му казах, че пропасувах преди известно време, той се ухили и каза:

— Няма значение. И аз съм пропасувал католик, но винаги мога пак да стана, ако положението стане напечено, нали? Същото е и с вас. Тъкмо си мислите как отново да станете член, нали?

— О, да — пламенно го уверих аз. — Оправите ли ми колата, веднага се връщам в лоното Господне!

Говорех напълно сериозно. Е, ако не за лоното Господне, то за АА със сигурност.

Макар да участвах в остроумните му подмятания, вече си давах сметка, че откакто спрях поглед на камионетката му, започнах да си задавам въпроса дали този шанс не е нещо повече от това да си оправя колата.

Как обаче да разбера със сигурност? Усетих как вълнението ми нараства, докато накрая не го смирих с успокояващата мисъл, че колкото и неясно да ми се струва, авторът на моето Велико Приключение едва ли ще напише встъпителната страница по начин, който би могъл да бъде окачествен като ясен.